— Това е — каза един от мъжете, докато гледахме как редица гръцки пехотинци се изкачват по стълбите към досегашната ни позиция. — Излъгаха за стратегическия резерв. Просто не ни вярват. Мислят, че ще се присъединим към сънародниците си отвън и ще заложим на бунтовниците. — Той гневно се подпря на една пейка, пусна секирата си на плочките и седна. — Не знам за вас, но аз ще изчакам тук гърците да решат кой точно ги управлява.
Знаех, че останалите са съгласни с него и че след секунди Халфдан изцяло ще изгуби авторитета си. Винаги го смятах, че е свестен, макар и лишен от въображение командир. За да спася достойнството му, казах:
— Защо не опитаме да открием някой офицер? Ще спестим време, ако Халфдан дойде с мен и обясни положението.
Без да чакам отговор, се отправих към службата на Селус. Той бе единственият човек в двореца, за когото вярвах, че ще ми даде честен отговор. Тълпата навън изчакваше нещо, а аз не знаех какво. Гръцката пехота, която ни смени на парапета, ми се стори странно примирена, а не знаех защо. Може би Селус щеше да ми обясни.
С Халфдан го срещнахме в коридора още преди да стигнем кабинета му. За мое изумление той ни посрещна като спасители.
— Сигурно ви изпраща сам благословеният Деметриос — възкликна. — Печенегите избягаха, до един, точно когато василевсът най-много се нуждаеше от тях. Има ли още от варангите?
— Да — казах аз, — но чакат заповеди до Бронзовата порта, и откровено казано, не съм сигурен, че ще им се подчинят. Моля те, кажи ми какво става. Защо дворцовите части не защитават двореца и защо тълпата още не се е впуснала в атака?
— Императорът се отказа от титлата си — каза спокойно Селус. — Иска да се оттегли към живот, изпълнен с кротка размисъл. Ще стане монах.
Трябва да си глътнах езика, защото Селус продължи:
— Абдикира в полза на „майка си“, императрица Зоя и сестра ѝ, императрица Теодора.
— Тя не беше ли в манастир?
— До вчера вечерта. Патриарх Алексей предложи тя да се откаже от обета си и да влезе в политическия живот. В действителност тя в началото отказваше, но в крайна сметка я убедиха. Патриархът я короняса няколко минути след полунощ. Предполагам, че двете със Зоя ще управляват съвместно империята, стига да стигнат до устройващо ги споразумение.
— Ами Михаил? Къде е сега? — Едва следях неочакваните промени в политиката.
— Наблизо, затова и толкова се радвам да ви видя. Михаил и чичо му, нобелисимуса, чакат незабавно екстрадиране до манастира на Студит.
Тук вече се предадох.
— Това не е ли резиденцията на патриарха? И не бе ли той човекът, който поведе въстанието срещу василевса?
— Забележително добре осведомен си за варварин, Торгилс. Манастирът е единственото място, до което василевсът може да стигне, без да го разкъса тълпата, която, както сам забеляза, е жадна за кръвта му. Ще поеме от Буцефалон, преди хората да разберат, че заминал. Предполагам, че можеш да управляваш малка лодка.
— Разбира се.
— Ще има само трима пътници, Михаил, чичо му Константин и един церемониалмайстор. Останалите служители ще отидат в манастира пеш, дискретно и на малки групи, за да уредят приемането му. През последните седмици имах привилегията да бъда личен секретар на василевса, затова смятам за свой дълг да се намеся в полза на новите императрици и да организирам плавното предаване на властта. Ще дойда в манастира веднага щом техни величества излязат със становище. Междувременно знам, че мога да разчитам на теб и другаря ти да превозите техни величества до манастира.
Ето как стана така, че аз, Торгилс Лейфсон и командирът ми Халфдан спасихме Михаил IV от гражданите на Константинопол. Беше странно да превозваш мъж, който допреди само ден бе смятан за полубог и дори най-близките му слуги трябваше да носят в присъствието му ръкавици, за да не би случайно да докоснат свещеното му тяло. Сега той и чичо му, облечени като прости монаси, седяха при кърмата на малката гребна лодка. Церемониалмайсторът беше на носа и направляваше курса през закотвените рибарски лодки и търговски кораби. Сякаш всички екипажи се бяха присъединили към въстанието на брега.
През цялото кратко пътуване Михаил седя със сведена глава, мълчаливо загледан в събралата се на дъното на лодката вода, която се просмукваше в пурпурните му ботуши. Чичо му, напротив, живо се интересуваше от всичко. Тайно го наблюдавах, докато залягах над греблото. Нямаше как да не забележиш приликата с брат му, Орфанотропа. И двамата имаха хлътнали дълбоко очи и проницателен поглед, и излъчваха усещането, че знаят как точно да постигнат това, което искат. Какво талантливо семейство, помислих. Бе дало император, нобелисимус и надарен управник в лицето на Орфанотропа. Тълпата погрешно ги бе отписала като самозванци, авантюристи, това да, но не повече от огромния Маниакес, когото тълпата обожаваше. Само племенникът, Михаил, седнал сред облак самосъжаление, ги разочарова. Беше пропилял наследството заради неопитността и необузданите си амбиции.