Халфдан, като още няколко стражи, беше полухристиянин, полуезичник. Водеше се поклонник на Белия Христос, кълнеше се в него и ходеше на служби в новата черква на Св. Олаф, наскоро построена до щаба ни на Златния рог, най-голямото константинополско пристанище. Това не му пречеше да носи на кожен каиш амулет с чука на Тор. Когато пийнеше повече, често обявяваше, че като умре, предпочита да пирува и се бие във Валхала, не да свърши като безтелесно крилато същество или гълъб в рая на християните.
— Торгилс, как така говориш толкова добре гръцки? — Въпросът зададе варангът, пазил портата предишния ден. Беше отскоро в Стражата.
— Облизал капка от кръвта на Фафнир, ето как — намеси се Халфдан. — Дай на Торгилс няколко седмици и ще научи всеки език, дори този на птиците.
Не обърнах внимание на тромавата му шега.
— Като малък ме принудиха да уча гръцки — отговорих, — в един манастир в Ирландия.
— Бил си монах? — попита изненадан стражът. — Мислех, че вярваш в Один. Поне така ми казаха.
— Така е. Один се грижеше за мен, докато бях при монасите, и ми помогна да избягам.
— Значи разбираш тази работа със свещените рисунки, които разнасят, когато излезем на парад, реликвите, костите на светци и прочее.
— Някои, да. Но християнството, което аз трябваше да изучавам, се различава от това тук. Богът е същият, разбира се, но го почитат по различен начин. Трябва да призная, че не бях чувал и за половината от светците им.
— Нищо чудно — изръмжа варангът. — На пазара миналата седмица един мошеник се опита да ми пробута човешки кокал. Каза че бил от дясното рамо на Св. Деметриос, и трябвало да го купя, защото съм войник като светията. Твърдеше, че ще ми гарантира победа във всяка битка.
— Дано не си го купил.
— Как не! Един зяпач ме предупреди, че онзи е продал толкова кости, че светият мъченик трябва да е имал повече и от стоножка. — Изсмя се той студено.
Изпитах съчувствие към войника още същия следобед, докато марширувахме за акламацията на младия нов василевс, който щеше да бъде провъзгласен за Михаил IV пред събралите се големци в черквата „Хагия София“1. Напредвахме бавно заради свещениците, издигнали икони на светците. Залитаха под тежките знамена, бродирани със свещени символи, носеха и скъпоценни реликви, запечатани в златни и сребърни ковчежета. Точно пред мен бе най-почитаната — парче от дървения кръст, на който висял Христос преди смъртта си. Зачудих се дали в този техен Христос не се е въплътил Один Измамника. В търсене на познание Бащата на боговете също бе висял от дърво, прободен с копие. Колко жалко, помислих, че християните смятат своята за единствената права вяра. При малко повече търпимост щяха да приемат, че и другите религии имат своите достойнства. Староверците оставяхме хората да почитат боговете си и не им натрапвахме своите. Но поне християните в Константинопол не бяха така лицемерни като братята си на север, които правеха и невъзможното да изкоренят според тях езическите обичаи. В Константинопол цареше такава поносимост, че имаше джамия за сарацините в шести район, и няколко синагоги.
На стотина крачки от вратите на „Хагия София“ стражите спряхме на място. Останалата част от процесията тържествено продължи и влезе в черквата. Свещениците не обичаха варангите и обикновено изчаквахме свършването на службата вън. Предполагаше се, че никой няма да посегне на живота на василевса на такова свято място, но аз имах едно наум.
Халфдан даде команда свободно. Лениво разговаряхме в очакване службата да свърши и да върнем новия василевс в двореца. Тогава забелязах млад мъж, който, съдейки по дрехите трябва да бе писар. Заговаряше страж след страж, сигурно на гръцки, защото те или клатеха неразбиращо глава, или му обръщаха гръб. Накрая някой посочи към мен и той ме заговори. Представи се като Константин Селус, студент, който се готвел да встъпи в служба на императора. Реших, че е на не повече от шестнайсет или седемнайсет години, на половината на моята възраст.
— Решил съм да напиша история на империята. По една глава за всеки император. Много ще съм благодарен, ако науча подробности за последните дни на Роман.
Харесах официалната му учтивост и бях впечатлен от излъчващата се от него интелигентност, затова реших да му помогна.
— Аз бях там, когато се удави — казах и набързо описах случилото се.
— Казваш, че се удави — попита внимателно младежът.
— Да, така ми се стори. Въпреки че всъщност предаде богу дух на пейката. Може да е било удар. Все пак беше стар.