Селус звучеше успокоително:
— Уверявам ви, ваше величество, че ако дойдете с нас, ще бъдете в безопасност. — После се обърна към говорителя на тълпата. — Обещавам ви, че ще получите справедливост. Императрица Зоя обсъжда със сестра си Теодора как най-добре да възстанови мира в града. Преди да се стигне до решение, двете ще се допитат до представители на гражданите. За настоящия момент най-разумно ще е негово величество Михаил и нобелисимуса да бъдат задържани в двореца.
След известно колебание тълпата започна да се отдръпва, за да пропусне Селус и останалите придворни до олтара. Михаил продължаваше да е като вкочанен от страх.
— Ако изляза от черквата, ще ме убият — хлипаше. — Отказвам да тръгна с вас. Няма да бъда съден справедливо.
Гледайки малодушието му, аз си спомних колко безмилостно се отнесе с чичо си Орфанотропа. Йоан може и да бе суров и кръвожаден, но поне притежаваше смелост. Племенникът беше страхливец.
— Тези двама стражи ще те придружат до двореца — каза Селус. — Ще гледат да пристигнеш благополучно. — Погледна към мен. — Торгилс, ще бъдете ли така добри да ги придружите.
Михаил колебливо пусна покривката на олтара и се изправи на крака, после с чичо си прекосиха черквата, заобиколени от делегацията на Селус. Забелязах как няколко придворни, предполагам верни на фракцията на Михаил, слязоха от платформите и се присъединиха към малката ни процесия.
Когато излязохме от полумрака на черквата, разбрах, че минава пладне. Падането на василевса бе продължило три дни, от мига, в който неразумно бе изпратил евнусите си да арестуват Зоя до отчаяните му молби за убежище в манастира.
Поехме по широкия Триумфален път към сърцето на града. Спомних си как бях минал оттук с Хетайра, когато ескортирахме тялото на Роман и после, за да изпратим армията на Маниакес за Сицилия. В първия случай тълпата бе мълчалива; при втория скандираше окуражаващи слова. Сега бе изпълнена с ненавист. Блъскаха се в нас от всички страни, крещяха обиди и ни плюеха. Едва си проправяхме път.
Бяхме стигнали откритото пространство, което наричат Сигма, защото е с формата на тази буква, когато забелязах, че през тълпата към нас с лакти си проправя път друга възбудена група. Няколко стъпки по-късно разпознах и водача ѝ: Харалд, с дузина от мъжете му. Ескортираха висш придворен, облечен в официална копринена роба в бяло и синьо, с отличителния знак на службата си, жезъл от слонова кост.
Харалд и мъжете му препречиха пътя ни. Ние спряхме; тълпата се отдръпна назад, за да ни направи място. Великолепно облеченият придворен пристъпи напред и разви свитъка, от който висеше сребърно пурпурен печат.
— По волята на двете августи, Зоя и Теодора — зачете той, — бившият василевс Михаил и нобелисимусът Константин ще бъдат наказани.
— Нямате право. Обещаха ми, че ще стигна невредим в двореца — изпищя Михаил.
От тълпата се разнесе приглушено одобрение.
— Наказанието ще бъде изпълнено незабавно — приключи придворният, нави документа и кимна на варангите.
Четирима от мъжете на Харалд пристъпиха напред и хванаха Михаил и чичо му под мишниците. Ние с Халфдан не се намесихме.
Превъзхождаха ни числено, а и се чувствах изтощен. Събитията далеч бяха надхвърлили очакванията ми, а и започваше да ми омръзва. Вече не ми пукаше кой ще дърпа юздите в Кралицата на адовете. Гърците трябваше да решат това сами.
Михаил продължаваше да умолява и ридае. Въртеше се в ръцете на двамата варанги и молеше за милост.
— Пуснете ме! Пуснете ме! Обещаха ми да стигна двореца невредим — повтаряше отново и отново. Знаеше какво го очаква.
По-късно казаха, че го е ослепил Харадд Норвежки, но не беше така. Напред пристъпи дребен, женствен на вид мъж и поиска мангал. Донесоха му и го оставиха на земята, а палачът, защото такава бе ролята му, постави в центъра на огъня дълго, тънко желязо и деликатно раздуха въглените. Тълпата се приближи толкова, че трябваше да ги помоли да отстъпят, за да има място да работи. Когато върхът на желязото се нажежи до червено, дребният мъж се обърна към жертвите си. Лицето му бе лишено от всякакво изражение. Сетих се за предупреждението на Пелагея, че палачите се гордеят с работата си.
Михаил беше в истерия, мяташе се на всички страни и молеше за милост. Чичо му Константин, нобелисимуса, кротко пристъпи напред.
— Нека бъда пръв — каза тихо. После се обърна към тълпата и каза твърдо: — Искам да отстъпите още назад, за да има достатъчно свидетели, че съм посрещнал смело съдбата си. — След което спокойно легна на земята по гръб, с обърнато към небето лице и широко отворени очи.