— Вече си го помислих — казах.
Селус взе решение.
— Торгилс, обещах да ти помогна, но тази твоя молба надхвърля всичките ми очаквания. Трябва да мисля за себе си. Ако планът се провали и ти, Аралт и останалите бъдете заловени, не трябва да се стигне до мен. Ако се появи възможност за заминаването на Харалд, ще се свържа с теб, но не лично, твърде опасно ще е. Дори посещението ти днес тук е риск за мен. Не искам пак да идваш в кабинета ми. Аз ще ти пиша и това писмо ще е последното помежду ни.
— Разбирам. Ще чакам да получа съобщението ти.
— Такова може и да няма — предупреди Селус. — Може да ме прехвърлят от този пост или да не открия възможност Аралт да се измъкне безнаказано. А ако писмото попадне не у когото трябва, последиците ще са катастрофални и за двама ни.
Вече бях отгатнал накъде бие Селус.
— Ще използваш код? — попитах аз.
Селус изненадано премигна.
— Както вече съм отбелязвал, вие варварите сте невероятно схватливи. Сега ще ти покажа. — На лист хартия изписа гръцката азбука, подреждайки двайсет и седемте букви в три еднакво дълги редици. — Принципът е лесен. Всяка буква замества тази, която ѝ съответства, но огледално. Или втората буква на първия ред, бета, се заменя с предпоследната от същия ред, ета. Това е много прост шифър, и всеки висш бюрократ ще го разчете незабавно, но ще озадачи простия вестоносец, ако той реши от любопитство да отвори писмото.
— Разбирам. И съм ти много благодарен.
Наложи се да чакам почти пет седмици за кодираното послание на Селус. Времето прекарах и добре, и зле. Както отбеляза и Селус, управлението на двете императрици се отличаваше с фриволност. Сякаш ужасните събития покрай падането на Михаил трябваше да бъдат последвани от веселия, за да изличат у хората спомена за въстанието. Докато с Халфдан отвеждахме василевса в манастира, хиляди бяха умрели по улиците при сблъсъци между въстаниците и верните на василевса войски, както и между бандите крадци, биещи се за заграбената плячка. Сега хората искаха да се забавляват и Зоя и Теодора бръкнаха дълбоко в хазната, за да платят за паради и състезания на хиподрума. Даваха богати банкети и дори позволиха отбрани граждани да посетят двореца и се насладят на чудесата му.
Това ми даде възможност да се отблагодаря на Пелагея за добротата и гостоприемството ѝ. Показах ѝ всичко, което бе позволено да се види. Като обикновена гражданка не ѝ бе разрешено да влезе в големите приемни зали, но я заведох да види менажерията екзотични животни, в която имаше и хипопотам и дълговрат африкански камилолеопард, и гледахме състезания в Циканистериона. Младите патриции играеха една игра, целта на която бе с чукове с дълги дръжки да вкараш кожена топка с размери на ябълка във врата. Играта отегчи Пелагея, но пък остана запленена от хорологиона, сарацинската машина, която изчислява времето по водата, изтичаща от една купа и отваря врати, от които според часа излизат малки фигурки.
— Не е ли странно — коментира тя. — Дворецът се мъчи да запази всичко такова, каквото е било. И пак дворецът измерва времето. Сякаш вярват, че все някой ден ще открият как да го спрат.
Тук трябваше да ѝ кажа, че собственият ми престой в града би наближава, че ще напусна Константинопол. Не ми стигна да го направя и вместо това я отведох в гинекума, където я чакаше сестра ѝ. На мен ми бе забранено да влизам. Докато чаках в двора на голобрадите, пазачите евнуси, се измъчвах с мисълта, че може и да прибързах, като потърсих помощта на Селус. Може би трябваше да свържа живота си с Кралицата на градовете, като Халфдан. Вече бях на четирийсет и две, загърбил разцвета на живота и Константинопол с луксозния си начин на живот и приятен климат, силно ме изкушаваше. Пелагея така и не се бе омъжила след смъртта на съпруга си. Двамата бяхме много близки и тя по всяка вероятност щеше да ме приеме за съпруг. Не се и съмнявах, че животът с Пелагея, която дълбоко уважавах, ще е много приятен. Щях да се пенсионирам от стражата, да живея в разбирателство с Пелагея във вилата ѝ и да се откажа от амбициите си да върна старите богове на Севера. Трябваше само да затворя очи пред съобщението на Селус, ако такова изобщо пристигнеше.
Бях на прага да взема това решение, когато Пелагея излезе от гинекума. Дивеше се на лукса, с който се е обградила Зоя, но бе и поразена от скучния живот в женските покои.
— Хранят се със златни вилици — ми обясни тя, — но храната има вкус на пепел.