Забележката ѝ ме накара да се почудя дали избирайки по-лесния път, животът ми нямаше да се лиши от смисъл и дали Пелагея нямаше да обвини себе си, ако някога научеше, че съм захвърлил съкровената си амбиция.
И все пак щях да остана в Константинопол, ако Локи не опита да се освободи от оковите си. Вечерта след посещението ни в двореца стана земетресение. Беше леко и едва се усети в казармите. Няколко статуи паднаха от пиедесталите си по Меса, няколко блока бяха унищожени, а на следващия ден градските инженери трябваше със стълби и куки да съборят по-опасните сгради. Разрушенията обаче бяха много по-сериозни откъм Галата. Няколко нескопосано построени нови сгради се срутиха. Една от тях бе вилата на Пелагея. Тя и няколко души от прислугата ѝ бяха премазани.
Чух за смъртта ѝ от сестра ѝ Мария, която дойде да ме вземе следващата сутрин и заедно прекосихме Златния рог. Докато гледах срутените останки от къщата, се почувствах неизказано самотен, сякаш стоях на ръба на дълбока пропаст, в която Пелагея бе изчезнала и от която нямаше да се върне. Налегна ме дълбока тъга, че толкова жив човек си бе отишъл и се зачудих дали Пелагея, която не вярваше нито в спасението на Белия Христос, нито моите богове, се е пренесла в някой друг свят.
Смъртта ѝ прекъсна единствената ми истинска връзка с Великия град и ме убеди, че Один има други планове за годините, които ми оставаха.
Семейството на Пелагея се събра, за да приключи с делата ѝ от тях научих, че тя много умело е влагала заплатата ми и благодарение на нея съм сравнително богат, дори без дела ми в откупа на емира и откраднатото от арабската галера, по-голяма част от които вече бе отнесено на север от корабите на Харалд. През следващата седмица дискретно отидох да се срещна с представителя на гилдията на банкерите, на когото Пелагея бе поверила парите ми. Споделих, че планирам да пътувам в чужбина и попитах дали мога да изтегля парите си.
— Няма нужда — отговори той. — Ако носиш твърде много монети, те ще те забавят, а и може да бъдеш ограбен. Мога да уредя да получиш парите си в крайната точка на пътуването ти от друг банкер. Стига мястото да не е много отдалечено.
— Град Киев далеч ли е? — попитах аз.
— Съвсем не. Ще уредя да изтеглиш парите си в Киев. През последните няколко години ни се отваря все повече работа там, покрай парите на търговците на кожа, които всяка година идват в Константинопол. Не всички искат да се връщат натоварени със стоки, които с мъка да превозват нагоре по реката. Взимат от мен кредитни писма, които после осребряват.
Думите на банкера облекчиха страховете ми, че заминаването на Харалд може да доведе до финансови затруднения. Той също можеше да прехвърли парите си от Константинопол. Сега всичко зависеше от Селус и плана, който щеше да измисли.
Криптограмата му, когато най-после пристигна късно през май, бе съвсем кратка:
„Две усиаи, Нейрон, прасковена коприна, Рождество.“
Първата част ми бе ясна. Усиаи са малки дромони, с размерите на горе-долу викингски кораб. Обикновено са с екипажи от около петдесетина души и служат за бърз ескорт. Нейрон бе военният арсенал на Златния рог, или предположих, че двата кораба ще бъдат закотвени там около великденските празници. Бях обаче озадачен и разочарован от това, че Селус споменава Рождество. Ако предлагаше Харалд и мъжете му да напуснат Константинопол тогава, значи бе по-задръстен бюрократ, отколкото го мислех. Великден или раждането на Белия Христос, се пада в средата на зимата, а Селус, си казвах, сигурно знае, че през декември е твърде късно да отплаваш от Константинопол. Времето става убийствено, а докато стигнем реката към Киев, тя щеше да е или преляла, или замръзнала. Трябваше да заминем през лятото или поне ранната есен.
Това за прасковената коприна си оставаше пълна загадка. Не виждах връзка с бойните кораби в арсенала, затова отидох в Къщата на светлината, най-луксозният магазин в столицата и най-големият пазар на коприна в целия познат свят. Разположен бе на чудесно място от модната страна на Меса, отворен беше денонощно, а аркадите му осветяваха стотици свещи. Продаваше се само едно — коприна. Скъпоценната материя се предлагаше във всевъзможни качества и цветове, на топове, шита или скроена. Продавачите бяха най-богатите търговци в града и най-строго контролираните. Длъжни бяха да докладват всяка сделка, надвишаваща десет нумизми в градската епархия, за да могат служителите там да знаят откъде е дошъл всеки метър плат и при кого е отишъл. Ако чужденец поискаше да купи коприна, търговецът можеше да му предложи плат само от сравнително долно качество, и бе длъжен да докладва за заминаването на клиента си от Константинопол. Не го ли направеше, търговецът биваше бичуван, главата му публично обръсната, а всичката му стока конфискувана.