Набрахме скорост. Ставаше все по-светло и скоро щяхме да сме напълно видими откъм стените на пристанището. Ако обявяха тревога, сигналните огледала щяха да започнат да предават съобщения към патрулните кораби в залива.
Харалд ме сграбчи за рамото и посочи напред.
— Гледай! Още не са вдигнали веригата.
Присвих очи срещу белезникавата светлина. Планът ми се бе провалил. Точно пред нас се точеше редица дървени салове, подредени на около петнайсет крачки един от друг. Снишени така, че и най-малката вълна ги заливаше, те мрачно се поклащаха. Под тях бе веригата, която всяка нощ отцепваше Златния рог и го превръщаше в езеро. Вдигаха я призори или пътят ни за отстъпление щеше да бъде чист, но бях забравил, че е празник и пазачите може да закъснеят с изпълнението на задълженията си. Бяхме попаднали в капан.
Харалд забеляза ужаса ми, остави греблото на мъжа до него на пейката и излезе на палубата.
— Какво има?
Нямаше нужда да обяснявам. Посочих редицата салове. Той спокойно огледа преградата.
— На каква дълбочина стига веригата? — попита той.
— Не знам. Единият ѝ край е прикрепен към брега. При залез я изкарват със саловете. — През дните прекарани при Пелагея, често бях наблюдавал как работниците привечер се мъчат с веригата.
Харалд погледна нагоре. Вече бе достатъчно светло да видим сглобките на веригата там, където пресичаха саловете.
— Какво мислиш, Халдор? — попита, обръщайки се към исландеца.
— Не съм сигурен, но все трябва да увисва малко между всеки сал.
Отново чухме сигналите от брега. Сега удряха гонга за по-: жар, познах го дори при това разстояние.
Харалд отстъпи към края на платформата на кормчията и огледа по дължина кораба ни. Вече се носеше плавно по водата и четирийсетината гребци бяха наложили по-равен ритъм. Отстрани може и да изглеждаше, че са намалили усилията си, но всеки на борда знаеше, че няма смисъл да опъваш показно веслата. Нужен е строен, мощен замах.
— Когато дам знак — извика Харалд, — всеки да направи двайсет загребвания с пълна сила. Когато извикам за втори път, гребците на първите пет пейки пускат греблата и се изтеглят бързо при кърмата. Другите продължават да гребат. Ясно ли е?
Гребците надигнаха глави към водача си и кимнаха.
Саловете вече бяха съвсем близо.
— Пригответе се — предупреди Харалд.
Скочих от палубата и застанах зад греблото, опразнено от Харалд. До мен седеше един швед, обсипан с белези ветеран от сицилийската кампания.
— Значи най-накрая те свалиха на греблата, да се поизпотиш, не само да сплетничиш — изръмжа доволно той. — Струваше си да се види.
— Сега! — извика Харалд и ние на глас започнахме да отброяваме двайсетте загребвания. Харалд извика пак и зад гърба си чух потракването на греблата, когато мъжете ги захвърлиха и хукнаха през дължината на галерата. Усетих как ъгълът на кораба се променя и носът се надига от тежестта на скупчилите се на кърмата мъже. Три загребвания по-късно килът на малкият дромон гръмко застърга и се плъзна по веригата. След няколко крачки спряхме. Силата на стълкновението бе запратило галерата над скритите брънки.
— Всички мъже напред! — изкрещя Харалд. Напуснахме местата си и нестройно затичахме към носа. Бавно, много бавно, галерата се наклони напред. За миг ме обхвана страх, че корабът, увиснал наполовина над водата, може да се преобърне, после тежестта на носа го изтегли напред и той проскърцвайки се плъзна по веригата в откритото пространство от другата страна.
Изгубихме равновесие, блъскахме се един в друг и се поздравявахме, като в същото време се мъчехме и да уловим плъзгащите се зад борда гребла. Бяхме минали бариерата, пред нас лежеше открито море.
Седнахме отново зад греблата и се обърнахме към приближаващата веригата втора галера. Тя последва примера ни. Видяхме как корабът се засили, чухме вика на кормчията и видяхме как мъжете скачат от предните седалки и хукват към кърмата. Ясно видяхме как носът се надига, после рязко се изправя, когато корабът закачи скритата верига и замря над брънките. Екипажът побягна напред. Затаихме дъх. Корабът се наклони, но не достатъчно. Нова команда и екипажът, около четирийсет мъже, затича към кърмата, после се обърнаха и пак запратиха тежестта си напред. Корабът пак се заклати, но остана на място.
— Патрулни кораби! — изкрещя Халдор. До брега, там където дигата бе закрепена за сушата, излизаха да ни пресрещнат четири-пет патрула.
Другарите ни на втория кораб за пореден път опитаха да освободят кораба си. Този път неистовите им усилия имаха катастрофален резултат. Като пренатоварена пръчка, килът се строши на две. Може корабът да бе стар и по-крехък от нашия, по-зле построен, или по нещастно стечение на обстоятелствата веригата да се бе паднала точно под сглобка в дъските на кила. Във всеки случай дългият тесен корпус се строши, планките се откъртиха и мъжете изпопадаха в морето.