— Гребете назад — извика Халдор. — Трябва да спасим когото можем.
Обърнахме кораба и започнахме да извличаме мъжете от водата. Лесно бе да ги изтеглим на борда, но нямаше как да стигнем нещастниците откъм кърмата на повредения кораб, които паднаха от другата страна на веригата. Няколко успяха да преплуват до нас, други се вкопчиха в дървените салове. Изтеглихме колкото можахме, но патрулните кораби наближаваха и нямаше време да спасим всички.
— Гребете! — заповяда Харалд. Започнахме да се изтегляме.
— Горките копелета — измърмори шведът до мен. — Не ми се ще да съм на тяхно място…
Не продължи.
Надигнах глава. Харалд стоеше на палубата при кърмата и ни гледаше с каменно изражение. Проблясващият в очите му гняв ни подсказа, че е време да си затваряме устите, да залегнем над греблата и го откараме към съдбата му.
Глава десета
В Киев влязохме в цялото си великолепие. Начело яздеше Харалд, в бляскавите си дворцови одежди от Константинопол и церемониалния меч на спатарокандидатос, със златната дръжка и украсена с емайл ножница. Зад него крачеха стройно мъжете му, всички в най-хубавите си дрехи и накичени със сребърни и златни бижута. Следваха ги носачи и роби, натоварени с балите коприна с цвят праскова и другите ценности, които ограбихме от корабите. Аз бях на кон, с Халдор и останалите приближени на Харадд. След бягството ни от Кралицата на градовете Харадд официално ме обяви за свой съветник. В замяна аз се заклех да му бъда васал и му служа и подкрепям до деня, в който заеме полагащото му се място на норвежкия трон.
— Я по-ведро! — ми каза Халдор, докато минавахме през градските порти. Стражите на княз Ярослав ни поздравиха — новините за успеха на Харалд ни бяха изпреварили и стражите, много от тях викингски наемници, с нетърпение очакваха да видят мъжа, изпратил такова нечувано богатство.
Махнах към червените куполи на големия манастир на хълма пред нас.
— Не очаквах да се сблъскам пак с това — казах мрачно и наистина се чувствах обезкуражен.
— Ще трябва да свикнеш — каза Халдор. — Предполагам, че Харалд скоро ще се ожени в точно такова място.
Забележката му ме хвана неподготвен.
— Торгилс, забравяш, че преди да замине за Константинопол, Харалд поиска ръката на втората дъщеря на княза, Елисавета. Отпратиха го позорно. Казаха му да се върне, когато натрупа богатство и слава. Е, той определено го направи. Елисавета и семейството ѝ са заклети християни. Ще настояват сватбата да е християнска.
Слушах без ентусиазъм. Радвал се бях, че постът съветник на Харалд ще ми даде възможност да променя отношението му към старата вяра, а излизаше, че ще трябва да се съревновавам с религията на съпругата му и свитата съветници, които тя със сигурност щеше да вземе със себе си. Мисълта окончателно ме потисна. Смъртта на Пелагея ме бе засегнала дълбоко, лишавайки ме едновременно от приятел и довереник, а на път за Киев се чувствах все по-изолиран сред често необузданите мъже на Харадд.
— Значи едва ли ще се чувствам добре тук — заключих аз. — От по-голяма полза ще съм на Харалд на север. Ще поискам позволение да избързам и подготвя завръщането му в Норвегия. Може да пробвам да открия кои от тамошните благородници ще го подкрепят и кои ще застанат срещу него.
— Пак ще бъдеш шпионин? — попита Халдор, на когото бях доверил за ролята си на информатор за Йоан Евнуха. — На Харалд ще му хареса. От край време си пада по лъжите и измамите.
— Отчасти шпионин, отчасти специален пратеник — отговорих.
Харалд се съгласи с предложението ми и веднага щом прибрах парите, изпратени ми от банкера в Константинопол, заминах с групата бивши варанги, поискали да се приберат у дома си по-рано. По времето, когато Халдор и другите празнуваха бляскавата сватба на норвежкия принц и втората дъщеря на Ярослав, аз отново бях в земите на моите богове.
Първото ми впечатление бе колко малко неща са се променили за дванайсет години. От трите северни страни Норвегия и Дания още се отнасяха една към друга с подозрение, а Швеция се държеше настрани и тайно раздухваше враждата между съседите си. Норвежците нападаха Дания и сами биваха нападани. Сключваха се и разтурваха съюзи. Водещите родове се караха, завладените отвъд морето земи — в Англия, Шотландия и Ирландия — управляваха едри земевладелци, които на хартия бяха подчинени на краля в родината, но на практика бяха независими. В тези бурни води трябваше да планирам завръщането на Харалд.