— Видях тялото му снощи, на погребалната процесия. Стори ми се много странно, подуто и сиво.
— О, от доста време насам беше така.
— Не мислиш ли, че е умрял от нещо друго, някаква бавно действаща отрова? — попита младежът кротко, сякаш обсъждахме времето. — И че умишлено са те отстранили от банята, за да може някой да задържи главата на императора под водата и да му докара удар.
Теорията за отровата отдавна се обсъждаше в казармата и някои стигнаха дотам да се карат каква точно отрова са дали на Роман. Но не беше наша работа да любопитстваме: нашата задача бе да пазим императора от физическо нападение, от тия, които можеш да блокираш с щит или отбиеш с премерен удар на секирата, не коварни отрови в храната и питиетата. За това василевсът наемаше дегустатори, нищо че те можеха да бъдат подкупени, а и всеки умен убиец би гледал отровата да е толкова бавно действаща, че да бъде открита чак когато вече е прекалено късно.
Но другото предположение на младежа, че са ме подлъгали да оставя Роман беззащитен, ме стресна. Ако наистина бе така, то Пазителя на мастилницата, а може би и Орфанотропа, имаха пръст в смъртта на василевса. Спомних си как последният се опита да ме изпрати с документа при логотета, което щеше допълнително да ме забави. Изтръпнах при мисълта, че съм бил пионка при смъртта на василевса. Ако бе вярно, то бях в истинска опасност. Страж, обвинен в немарливост спрямо задължението си да пази василевса, биваше публично обезглавен от командира си. Не само това, ако Роман действително бе убит, аз се явявах потенциален свидетел или евентуално цел за елиминиране от заговорниците. Човек с властта на Орфанотропа с лекота можеше да уреди да ме убият, в пиянска свада, например.
Изведнъж ме обхвана силен страх.
— Струва ми се, че чувам свещениците — прекъсна мислите ми Селус. Пристъпваше от крак на крак, може и да си даваше сметка, че теориите му са го отвели на крачка от измяната. — Сигурно са отворили вратите и се готвят за появата на новия василевс. Време е да те оставя да си вършиш работата. Благодаря за информацията. Много ми помогна.
Заехме позиции пред Михаил IV, качен на великолепен вран жребец, един от най-добрите в кралските конюшни. Роман беше истински познавач и макар и сам твърде болен да язди, бе основал първокласен развъдник за жребци. Сега трябваше да призная, че младият Михаил, при все плебейското си потекло, изглежда царствен на седлото. Може и това да бе видяла в него Зоя. Халфдан ми беше разказвал как бил на пост, когато ѝ представили бъдещия ѝ любовник.
— Беше ясно като бял ден. Не можеше да свали очи от него. Запозна ги Орфанотропа. Доведе Михаил в залата за аудиенции и го отведе право при троновете. Старият Роман се държа снизходително, но Зоя зяпаше младежа така, сякаш ще го изяде на място.
Наметна беше красив, със свежо лице и румени страни, и се изчервяваше като момиче. Сигурен съм, че Орфанотропа е нагласил всичко.
— Роман нищо ли не забеляза? — попитах аз.
— Не. Старчето вече почти не поглеждаше императрицата. Гледаше навсякъде, освен към нея, сякаш присъствието ѝ му причиняваше болка.
Премислях думите му, докато марширувахме обратно към двореца и портите се затвориха зад гърба ни. Новият василевс слезе от коня, изчака придворните и официалните лица да се строят в две редици и мина между тях, съпроводен от аплодисментите и усмивките на свитата си. Забелязах, че не го ескортират, което беше необичайно. Още по-странно бе, че придворните разкъсаха редиците и се втурнаха към палата. Халфдан ме слиса, като забравяйки всякаква дисциплина, хукна след тях. Същото направиха и другите стражи. Присъединих се към тях, сякаш бяхме тълпа зрители, напускащи хиподрума в деня на игрите.
Цялата скованост и етикетът на дворцовия живот бяха изчезнали. Тълпата, стражи, министри, придворни, съветници, дори свещеници, се изля в Триклиниума. Там, седнал на трона, ни се усмихваше младият император. Застанали от двете му страни роби държаха малки ковчежета. От едното в скута на императора се изсипа водопад златни монети. Михаил загреба шепа от тях и ги метна по тълпата. Зяпнах от изненада. Дъждът от монети, всяка на стойност шестмесечна надница на майстор, проблесна и се спуска към протегнатите ръце. Повечето се приземиха с ясен звън на мраморния под. Мъжете се хвърлиха на четири крака да ги събират, нищо че в същия този миг императорът отново загребваше от златото в скута си. Сега разбрах защо се разбърза така Халфдан. Командирът ми мъдро си бе проправил път до място, където златната арка бе най-гъста, и сега алчно събираше плячката си.
Клекнах и аз, с единствената мисъл, че ще е най-добре преди да е станало твърде късно, да намеря начин да напусна незабелязано Стражата.