Попаднах в пълен мрак. Ръка ме хвана за китката и внимателно поведе напред, после ме стисна, знак, че трябва да спра на място. Усетих нещо да докосва отзад коленете ми, бяха поставили зад мен стол. Седнах тихо. Нито дума не бе казана и все още не бях видял никой.
В стаята имаше хора, не много, но усещах присъствието им. Подът под краката ми бе от проста спечена пръст. Домът беше скромен. Чух шумоленето на дрехи, леко дишане. После на няколко крачки от мен, до земята, се появи тъмночервено петно. Някой разкри жаравата, предположих в семейното огнище. Сянка мина между мен и огнището, и пламъкът изчезна. Последва звук като от човек, който раздухва огъня, после сянката се отдръпна и аз пак видях огнището. Сега в него танцуваха малки пламъчета, от които идваше светлина колкото да видя, че в стаята има трима възрастни и три деца, всички облечени в прости бозави селски дрехи. Трудно бе да определя дали децата са момичета или момчета, но възрастните бяха две жени и един мъж, сигурно същият, който ме пусна в къщата.
Едната жена бавно пристъпи към огнището и постави на земята пред него малка купа. Наклони една кана, чух да се плиска течност. Стоях съвсем неподвижен. Вече знаех какво става. Попаднал бях на алфаблот, годишното приношение в чест на духовете, обитаващи всеки дом, които като ладветир населяват и дърветата, камъните и пръстта. Това са духовете на къщата, древните обитатели, които са живели там преди хората и ще останат дълго след нас. Одобрението им носи на хората благополучие, враждебността — съсипия.
Жената тихо се отдръпна от огнището. Тъмният ѝ силует прекоси стаята, спирайки се във всеки ъгъл. Държеше нещо, предположих храна в дар за олтара.
Усетих как побутнаха в ръката ми груба кора хляб. После ми подадоха дървена чаша бира. Отхапах от хляба. Беше селски хляб от едро мляна ръж, но засищащ. Бирата беше лека и рядка. Пих и ядох, внимавайки да се движа бавно и внимателно. Алфарите са плашливи. Оставих няколко капки бира, наведох се и ги изсипах на пръстения под. Знаех, че домакинът ще забележи дара ми.
Не се каза нито дума. Знаех, че от уважение към духовете, всички ще запазят мълчание до изгрев-слънце. Когато всеки от семейството даде даровете си, се оттеглиха в общото си легло, дървена кутия, закрепена като огромна ясла за едната стена. Аз се увих в пътническото си наметало и тихо легнах на пода.
— Тук всички сме езичници — бяха първите думи на селянина на следващата сутрин. Каза го извинително. — Иначе щеше да получиш по-топло посрещане.
— Староверци — меко го поправих аз.
Беше на средна възраст, с нищо незабележим, освен с ярките сини очи на обруленото от вятъра лице и непокорния венец почти бяла коса около голото му теме. Имаше изнурения вид на човек, трудил се усилено да издържа семейството си. Зад него съпругата му, красива жена, при която също прозираше трудния живот, миеше лицата на децата. Другата жена като че ли ѝ бе сестра, беше със същата гъста червеникава коса и фино лице, а движенията ѝ, когато събра малките дарове, оставени през нощта, бяха грациозни. Забелязах, че след като ръснаха над огнището няколко капки от млякото, оставено за алфарите, върнаха остатъка в каната. В това семейство определено нямаше излишък на храна.
— В Один ли вярваш? — попита с дълбокия си, тих глас селянинът. Искаше да научи повече за мен и да установи общи точки помежду ни. Харесах го.
— Да, от момче. А ти?
— Тук почитаме Фрей. Ние сме селяни, не воини и моряци. Фрей е бог на плодородието. Множи семената, засети в почвата, праща дъжд и топлина, които помагат на посевите да узреят и носи добра жътва. С негова помощ кравите дават мляко, има агнета и ярета, и прасета. Дори млякото, което пием, дължим на милостта на Фрей.
— Снощи се позова на Один Вегтамир — продължи мъжът. — Далеч ли отиваш?
— Само до датските земи, ако дъждовете изчакат още седмица. Не обичам да газя в калта.
— Тази година храстите дадоха много боровинки, а лястовичките си тръгнаха рано. Снегът според мен ще изпревари дъжда. Не че това ни засяга особено. Ние пътуваме само до Големия хоф, а той е на три дни път.
— По пътя видях паметник на мъж, загинал в Серкландия. Това е много далеч.
В стаята изведнъж се възцари напрежение.
— Бил си в Серкландия?
— Да, поне близо до там. Служих в императорската стража в Миклагард и той ме изпрати до Божи гроб, мястото, където е живял Белия Христос.
— Не съм чувал за Божи гроб. Много сме отдалечени за свещениците на Белия Христос. Един все пак ни посети преди няколко години, но реши, че сме твърде закостенели. Замина и повече не се върна.