— Може и да сте изкарали късмет — коментирах аз.
Селянинът като че ли взе решение.
— Аз изписах онзи паметник — призна той. — Вложих всичко себе си, нищо че е малко недодялан. Трябваше да избера по-добър камък, защото преди две години едно парче се отчупи от студа. Искахме да го запомним с нещо. Беше женен за сестрата на жена ми.
Погледна към жената, която почисти огнището. Тя още стоеше неподвижно и ме гледаше, попивайки всяка дума.
— Достигнаха ни слухове, от трета, четвърта ръка, че е загинал в Серкландия. Замина там да натрупа богатство, и така и не се върна. Изпари се. Дори не знаем къде е срещнал края си, нито как. Казваше се Торалд.
— Не познавам такъв човек от Миклагард — казах, — но ако така ще се отблагодаря за гостоприемството ви, мога да ви разкажа каквото знам за Серкландия.
Селянинът кимна на зълва си и тя пристъпи към нас. Не свали очи от мен, докато описвах службата си в Хетайра, посещението на Божи гроб и сарацините, приятели или врагове. Историята ми беше дълга, а се опитах да я разкажа набързо. Селянинът обаче скоро усети, че изтървам някои неща и ме прекъсна.
— Искаме да научим толкова много. Защо не останеш няколко ри и не ни разкажеш по-подробно? Заради Руна.
Поколебах се. Семейството без друго бе бедно и не ми се щеше да злоупотребявам с добрината им. Но селянинът, който се казваше Фолкмар, настоя и аз се съгласих да остана още един ден.
Това се оказа едно от най-добрите решения в живота ми. Денят се превърна в седмица, в края на която знаех, че домът на Фолкмар е моят пристан. Не можеше да се различава повече от изискаността и лукса на Константинопол с широките му улици, добре заредени пазари и шумни тълпи. Там се радвах на добра храна, обществени бани и забавления, в размер, какъвто домакините ми не биха могли и да си представят в голата пустош на Вастер Готландия, където всеки ден минаваше в битка за насъщния, вадене на вода, поправка на сечивата или мелене на зърно. Фолкмар и жена му смирено се уповаваха на боговете; бяха силно привързани един към друг и към децата си, живееха просто и скромно, и ясно осъзнаваха мястото си сред земята и годишните сезони. Всеки път, когато придружавах Фолкмар на някоя от малките му ниви или за дърва за огрев в гората, виждах как почита невидимите духове. Когато подминехме някой самотен камък, оставяше на него малки дарове, просто счупена клонка или някой лист, а ако с нас бяха и децата, настояваше да говорят приглушено и им забраняваше да играят до свещените скали. За него гъстата гора бе дом на скогсра, женски духове, които ако почиташ, ще върнат залуталите се крава или теле. Ако ги обидиш, ще нахранят с добитъка ти вълците.
Вярата на Фолкмар във Фрей и сестра му Фрея беше простичка. Държеше статуетките им у дома си, Фрей с огромен фалос, Фрея сладострастна и пищна. Но извън приказките, знаеше малко за другите богове.
— Колесницата на Фрея теглят котки. Само една жена може да впрегне котки. Сигурно си струва да се види. В средата на лятото мъж и жена се преобличат като Фрей и сестра му и обикалят от ферма на ферма за дарове, но талигата им тегли работен кон. — Замълча, преди да продължи: — Другата седмица ще отнеса тези дарове в Големия хоф. Искаш ли да дойдеш с мен? Това ще забави пътуването ти до Дания, но Один също има свое място в хофа. Това за теб ще бъде възможност да го зачетеш.
— Колко далеч е хофа?
— На около десет дни. Много хора ще дойдат. Самият крал може да е там.
Този път не се колебах. Пътуването до Дания щеше да почака. Бях чувал за Големия хоф от варангите-шведи в Миклагард, които ми разказваха за фестивалите до място, което те наричаха Упсала. Там от време оно имало храм на старите богове. През пролетта и малко преди настъпването на зимата при него се стичали староверци, за да принесат даровете си и се помолят за благословията на старите богове: за здраве, богатство, победа и охолен живот. Самият крал на Швеция често присъствал, защото неговите предци произлизали от самия Фрей. Реших, че след като толкова години живях сред последователи на Белия Христос, най-после ще мога да се върна към старата вяра.
Християните може би щяха да нарекат пътуването ни поклонение. Като учител и ученик напредвахме бавно и аз отговарях на въпросите на Фолкмар за боговете. Той изгаряше от нетърпение да научи повече, а аз бавно осъзнавах, че познанията ми в старата вяра са по-задълбочени от тези на повечето хора. Обясних му, че фрей и Фрея са първите богове, които под предводителството на Один се опълчили на езирите. Когато бил сключен мир, те отишли при езирите като пленници и оттогава живеят с тях.
— Колко жалко, че норвежците и датчаните не направят същото. Не сключат мир, де — отбеляза Фолкмар. — Това ще сложи край на постоянните вражди помежду им, които не носят добро на никого. Често си мисля колко сме щастливи, че живеем на такова затънтено място. Пререканията обикновено ни подминават.