— Може би затова Фрей и сестра му предпочели да не живеят под покрива на Один във Валхала. Фрей има свой дворец в Алфхайм, където живеят елфите на светлината. И със сестра си имат специални привилегии. Фрей е почти равен на Один, а сестра му в някои отношения е дори по-висша от него. След битка тя отнася умрелите с чест в замъка си, Сесрумнир, и едва тогава Один и валкириите избират от останалите. Или първият отбор на мъртвите прави Фрея.
— Само боговете могат да си поделят подобна власт и да не се карат за старшинството — отбеляза Фолкмар.
— Видях нещо подобно във Великия град — казах аз. — Две императрици си поделиха трона. Но да си призная, това не бе обичайно.
— Не е нормално. Рано или късно ще се скарат за властта — каза Фолкмар и с вродената си мъдрост предвиди събитията.
Големият храм в Упсала си заслужаваше десетдневния преход. Беше най-големият хоф, който съм виждал, огромна, дървена постройка до три големи погребални могили на ранни крале. Пред хофа растеше великанско дърво, истински символ на Игдрасил дървото на живота, където се събират езирите. Гигантът бе забележителен и с това, че листата му оставаха зелени дори в най-суровата зима. Встрани, скупчени като свита придворни, имаше свещена горичка по-малки дървета, също много стари и до едно кухи. На тях окачаха даровете за боговете, чиито изображения бяха в хофа. Фолкмар ми каза, че по време на пролетните празници жреците на храма празнуват девет — свещеното за тях число — последователни дни. Всеки ден излизат от хофа и окачват на свещените дървета главите на деветте животни, принесени в жертва на боговете. Всяко животно трябва да е мъжко и да има по едно от всички живи твари.
— Това включва ли и човешко жертвоприношение? — попитах аз.
— Преди много години, да — обясни Фолкмар. — Вече не.
Въведе ме в хофа. Въпреки че зимният празник не бе толкова важен като пролетния, тъмният храм бе пълен с поклонници. Създателите на храма бяха оставили във високия покрив отвори, за да може светлината да навлиза на снопове и огрява статуите на боговете. Беше облачно, но тримата богове пак сякаш се извисяваха над смъртните. В центъра беше Тор — могъщ, брадат, наперено хванал чука си. От дясната му страна бе моят бог, Один. Издялан от едно цяло парче дърво и потъмнял от дима от вековете приношения, Один ни гледаше с единственото си око. От ляво на Тор беше Фрей. Неговата статуя също бе дървена, но ярко оцветена в цветовете на щедрата земя — охра, червено, кафяво, златисто и зелено. Фрей седеше по турски, с комичен шлем на главата, с една ръка държеше щръкналата си напред брада, другата бе поставена на коляното му. Очите му бяха изпъкнали. Беше чисто гол и от слабините му стърчеше гигантски фалос, символ на плодородието и физическата наслада.
Фолкмар отиде при един от жреците на Фрей и му подаде торбата, която носи на гръб през целия път. Нямах представа какво има вътре, но познавайки бедността на Фолкмар и съседите му, предполагам, че бе храна. Жрецът въпреки това я пое като голяма скъпоценност и многословно му благодари. Махна на един свой помощник и миг по-късно от сенките изнесоха прасе. Жрецът с бързо движение преряза гърлото му. Помощникът вече бе поставил отдолу купа. Когато кръвта се оттече, жрецът взе стиска клони, потопи ги в купата и поръси с кръвта статуята на Фрей, после Фолкмар, който чакаше със сведена глава.
Очаквах жрецът да прибере прасето, но вместо това той го подаде на Фолкмар и каза:
— Пирувай тази вечер.
Изпълнил дълга си, Фолкмар понечи да си тръгне, после се сети, че аз още не съм почел Один.
— Съжалявам, Торгилс, не се сетих да запазя нещо, което да дадеш на своя бог.
— Хората ти са събирали за Фрей — казах, докато се придвижвахме през тълпата към покритата със сажди статуя на Бащата на боговете. — Нямаше да е честно да взема дори най-малката трошичка.
Стояхме пред статуята на Один. Висока почти два пъти колкото възрастен мъж и толкова стара, че дървото се бе напукало и изсъхнало. Зачудих се откога ли е тук. С изключение на затвореното око, детайлите се бяха размили с вековете. Бръкнах под ризата за увесената на ремък на врата ми кесия и оставих дара си в краката на Один. Очите на Фолкмар щяха да изхвръкнат от изненада. Бях оставил монета от чисто злато, една от нумизмите на василевса, на стойност повече от всичко, което притежаваше селянинът. За мен тя бе скромен символ на благодарността ми към Один, задето ме отведе в дома на Фолкмар.