— Казваш, че следваш Харалд Сигурдсон и си се клел да му служиш — каза ми същата вечер Фолкмар, докато пирувахме със закланото прасе. — Само че той вече е закъснял за тази година. Може да пристигне най-рано през пролетта. Защо не прекараш зимата с нас? Знам, че жена ми и сестра ѝ ще се зарадват.
— Първо трябва да посетя Свен Естритсон в Дания и да разкажа на Харалд за него — отговорих предпазливо, макар и поканата на Фолкмар да ме принуди да осъзная, че не съм толкова независим, за колкото се мислех. През дните, които прекарах с него, се чувствах в мир със себе си. Взирайки се в пламъците на огъня, усетих, че мисля за напредналите години, които може би си казват думата и изникна въпросът, дали не е дошло време да изоставя скитническия живот и ако не да се установя някъде, то поне да намеря място, където да си почина. Дори си позволих да пресметна колко бързо ще мога да приключа мисията и да се върна във Вастер Готландия.
Один трябва да бе на моя страна, защото на следващата сутрин падна сняг и земята замръзна. По замръзнала земя се ходи по-бързо и аз пристигнах в Дания за по-малко от две седмици. Открих, че Свен Естритсон нито ми харесва, нито ми вдъхва доверие. Беше набит, с мръсна уста и голям женкар. Беше и влиятелен последовател на Белия Христос и свещениците си затваряха очите пред безпътното му поведение. По непонятни причини датчаните му бяха предани и поддържаха каузата му при всяка заплаха от страна на норвежците на Магнус. Прецених, че на Харалд ще е еднакво трудно да се справи със Свен и да измести Магнус.
С лекота съкратих посещението си и се върнах по същия път през Вастер Готландия. Пътем спрях в една търговска станция, за да закупя някои неща и наема колар. Мъжът искаше значителна сума за дългото пътуване, но аз бях богат и надницата му почти не се отрази на запаса ми налични пари. И така, скоро след като се върнах при семейството на Фолкмар, им подготвих изненада — при вратата ги чакаха два малки, набити коня с рошава зимна козина и излизащ на пара дъх. Към копитата им бяха прикрепени подкови с шипове, които им бяха позволили да минат по заледената пръст и довлекат шейната с кожи, дрехи, посуда и храна, които като гост подарих на Фолкмар и семейството му.
С Руна се събрахме като мъж и жена малко след празника Йол. Никой в това затънтено място не бе ни най-малко изненадан. С Руна бяхме открили, че си подхождаме, сякаш се познаваме от години. Имахме взаимно споразумение, което така и не изказахме глас, защото без друго знаехме, че другият е също толкова чувствителен на темата. В ограниченото пространство на колибата връзката ни се проявяваше в някой поглед или половин усмивка, но по-често с Руна просто се радвахме на присъствието на другия се наслаждавахме на това да сме заедно. Фолкмар и жена му естествено виждаха какво става и се постараха да не се месят.
Сватбата ни, разбира се, не бе по християнските обичаи. Като млад се бях женил така в Исландия и бракът ми приключи с унизителен провал. Този път церемонията изпълни Фолкмар, защото Руна и сестра ѝ бяха останали отрано сирачета и това означаваше, че е единственият им роднина. Застанал пред статуите на Фрей и Фрея, Фолкмар отправи простичък призив към боговете, взе парче стомана и кремък, удари ги едно о друго и извади искри, показвайки, че във всяко нещо, камък или метал, също като в мъжа и жената, се крие елемент който, съберат ли се двете, носи живот.
На следващия ден Фолкмар даде пир за най-близките съседи, на който изядохме донесените от мен пушени и осолени деликатеси, и вдигнахме наздравици за щастие с медовина, направена от горски мед и блатна мирта вместо хмел. При тостовете гостите славеха Фрей и Фрея, според тях уредили Руна да се омъжи за мен. Боговете отнели съпруга ѝ, докато бил далеч в Серкландия, и пак от там бяха изпратили негов приемник. Не се скъпяха в поздравленията си и през зимните месеци няколко дойдоха да помогнат в издигането на малка пристройка към колибата, в която с Руна преместихме спалнята си. Можех да им кажа да изчакат до пролетта, за да наема строители и закупя скъпи материали, но се въздържах. Харесвах пристана си и се страхувах да не наруша равновесието в него.
От самото начало Руна намери голяма утеха от това, че сестра ѝ одобрява съюза ни и направи всичко възможно да ме направи щастлив. Оказа се идеалната съпруга, любяща и винаги готова да ме подкрепи. През първата брачна нощ ми каза, че когато чула за смъртта на първия си съпруг, се помолила на Фрея да не прекара остатъка от живота си като вдовица.
— Фрея чу молитвите ми — каза тихо, впила поглед в пръстения под.
— Но аз съм петнайсет години по-стар от теб — изтъкнах. — Не те ли е страх, че един ден пак ще овдовееш?