Съдех за промяната по отношението му към Халдор. Резкият исландец бе до него през всичките му странствалия и на лицето си носеше грозен белег от една рана от кампанията в Сицилия. И все пак доказаната му вярност не го спаси от тщеславието на Харалд. Халдор винаги казваше истината в очите. Даваше мнения, без да подбира думите си, а колкото по-силен ставаше Харалд, толкова по-малко му се нравеха подобни забележки, дори от устата на любимия съветник. Един пример ще е достатъчен: при един от честите набези на Харалд в земите на граф Свен, Халдор стоеше на пост на предната палуба на кораба, позиция почетна и отговорна. Корабът плаваше към брега, когато Халдор извика, че отпред има скали. Харалд, застанал до кормчията, не обърна внимание на предупреждението. Минути по-късно корабът налетя на скалите и пострада сериозно. Халдор бесен заяви, че няма смисъл да го оставят на пост, ако после не се вслушват в съветите му. Харалд гневно отговори, че няма нужда от мъже като Халдор.
Имаше безброй подобни инциденти, но от там нататък отношенията им охладняха. Със съжаление гледах как Харалд с удоволствие поставя уловки на Халдор. В двора имаше правило всички придворни да са облечени и строени в шпалир, когато кралският глашатай обяви, че кралят излиза от покоите си. Една сутрин Харалд плати на глашатая да надуе тръбата призори, много по-рано от обичайното. Това хвана Халдор и приятелите му, гуляли до късно предишната нощ, неподготвени. Харалд после ги накара да седнат на пода на банкетната зала, на мръсната слама, и да се давят с пълни рогове медовина под присмехулните забележки на останалите придворни. Друго кралско правило бе, че никой не може да продължи да яде, след като кралят се е нахранил. За да отбележи момента, Харалд удряше по масата с дръжката на ножа си. Един ден Халдор се направи, че не чува сигнала и продължи да дъвчи. Харалд извика през цялата маса, че Халдор е напълнял от многото храна и малкото движение и пак приложи наказанието с медовината.
Всяка година на осмия ден след празника Йол кралят възнаграждаваше придворните си. Въпреки че все още бе богат — десет силни мъже бяха нужни да вдигнат сандъците с парите му, — Харалд плати в медни вместо обичайните сребърни монети. Само Халдор бе достатъчно смел да възнегодува. Обяви, че няма да служи на стиснат господар и предпочита да се върне у дома си в Исландия. Продаде цялото си имущество в Норвегия и вдигна грозен скандал на Харалд с искането кралят да плати подобаваща цена за кораба, който обещал да купи от него. Цялата недостойна история приключи с това, че Халдор нахлу в покоите на краля и вадейки меч, поиска Харалд да уреди дълга с един от златните пръстени на жена си. После замина завинаги за Исландия.
Раздялата ме натъжи. Беше ми другар от самото начало и ценях здравомислието му. Но не последвах примера му и останах в служба при Харалд, защото още се надявах, че той ще защити старата вяра. А и в някои отношения той оправда очакванията ми. Ожени се отново, без да се разведе с Елисавета, първата си жена. Новата съпруга, Тора, дъщеря на норвежки благородник, беше заклета староверка. Когато християнските свещеници в двора се вдигнаха с възражението, че това е двуженство, Харалд директно им каза да си гледат работата. После когато в Норвегия пристигнаха нови епископи, изпратени от архиепископа на Бремен, Харалд набързо ги изпрати обратно с лаконичното послание, че само кралят раздава църковните постове. За мое съжаление, когато му изнасяше, Харалд проявяваше и уклон към християнството. Стегна черквата, в която бяха погребани доведения му брат Св. Олаф и племенника Магнус, и при всеки разговор с християни напомняше, че Св. Олаф му е близък роднина. Няколко години още трябваше да минат, преди да призная, че Халдор бе прав от самото начало — Харалд служеше само на един бог, на самия себе си.
Но аз упорствах. Животът в двора на Харалд най-много се доближаваше до идеалите, за които бях слушал като дете и аз си повтарях, че той искрено зачита традициите на Севера. Обгради се със скалдове, на които щедро плащаше за оди за победите си. Главният скалд, Тьодолф, бе исландец, но другите — Валгард, Илуги, Болверк, Хали, известен като Саркастичния и Стаф Слепия — бяха почти също толкова добри в сложните поеми в дворцов стил, чиито качества Харалд бе способен да прецени, тъй като сам бе опитен поет. За развлечения нае джудже, фризиец на име Тута, с дълъг широк гръб и къси крачка. Разсмиваше ни, обикаляйки тронната зала, облечен в ризницата на Харалд, направена специално за него в Константинопол и толкова известна, че си имаше име, Ема. Харалд винаги се обличаше богато. Когато не носеше короната, прибираше косата си с лента в червено и златно, а на официални случаи носеше лъскавия си меч на спатарокандидатос.