За съжаление не само мечът и ризницата напомняха за дните в двора на василевса. В Миклагард Харалд се бе научил да се разполага с властта безмилостно и да отстранява без предупреждение съперниците си. Сега гледах как внезапно и безжалостно елиминира потенциалните заплахи. Веднъж привика на среща един станал твърде влиятелен благородник. Мъжът непредпазливо влезе в заседателната зала без охрана. Завари залата тъмна — Харалд бе заповядал да пуснат кепенците — и бе убит в мрака. Друг съперник бе издигнат в командир на челния отряд на Харалд и изпратен да води нападението срещу силна вражеска позиция. Харалд после забави пристигането си на бойното поле и авангардът и командирът му бяха изклани. Не след дълго тези, които наричаха Харалд Строгия се оказаха малцинство пред хората, които го познаваха просто като Жестокия.
И това бе мъжът, на когото продължавах да служа вярно придържайки се упорито към надеждата, че той ще изкорени твърдото настъпление на вярата в Белия Христос и ще върне хората към старата вяра. Ако бях малко по-честен пред себе си, сигурно щях да призная, че мечтата ми е малко вероятно да се сбъдне, но и ми липсваше куража да променя мисленето си. Истината бе, че животът ми бе стигнал повратна точка и си бях установил твърди навици. Когато Харалд се възкачи на трона, бях на четирийсет и шест. И все пак, вместо да призная, че съм на прага на старостта, аз продължавах да вярвам, че ще мога да променя събитията.
А и се чувствах млад покрай Руна.
Шест месеца всяка година напусках двора на Харалд и се връщах в любимата ми Вастер Готландия. Нагласях пристигането си за средата на есента, времето да се прибере оскъдната реколта от откопчените от гората каменисти ниви. Пристигането ми скоро се превърна в ритуал. Връщах се пеш, облечен в скромни пътнически дрехи; в кожена кесия носех подарък за Руна — комплект преплетени позлатени брошки за наметалото ѝ, сребърен колан, огърлица от кехлибарени мъниста, гривна от черен кехлибар, издялан във формата на змия. Двамата влизахме в малката дървена къщурка, която построих до дома на сестра ѝ. В мига, в който останехме сами, очите ѝ заблестяваха от нетърпение. Връчвах ѝ подаръка, отдръпвах се и блажено я гледах как развива цветната коприна, с която по-късно щеше да украси най-хубавите си дрехи. След като се възхитеше на бижуто, Руна ме прегръщаше и целуваше дълго и нежно, после прибираше накита в ковчежето, което криеше в една дупка в стената.
Чак след окуражителното посрещане прескачах при Фолкмар питах какво има да се свърши по фермата. Той ме пращаше да кося трева, да помагам да се заколят и одерат животните, за които нямаше да има зоб за през зимата, или да се осоли месото. Имаше да се секат, събират и подреждат дърва за огрев, покривите на къщите трябваше да се проверят за разхлабени или повредени тиядели. Като млад мразех скуката на този монотонен живот, но сега намирах физическия труд за освежителен и ми харесваше да проверя каква част от младежката си сила съм запазил. Налагах си свой ритъм и изпитвах удоволствие да завършвам поставените ми задачи. Вечер, когато се приготвях да легна до Руна, с молитва благодарях на Один, че ме преведе от сираческо детство през битки, робство и близка смърт, в топлите прегръдки на жена, която обичах.
За моя изненада открих, че съседите ме мислят за нещо като мъдрец, мъж, познаващ подробно учението на древните. Идваха при мен за съвет и аз с желание им го давах, защото започвах да разбирам, че бъдещето на старата вяра може да не зависи от крале като Харалд, а от обикновените селяни. Напомнях си, че „езичник“, думата, с която християнските свещеници презрително описваха неверниците, значи просто селянин, затова преподавах на съседите си това, което сам бях научил в младостта си: за боговете, как да съблюдават старата вяра, как да живеят в хармония с невидимия свят. В замяна те ме издигнаха в нещо като свещеник и когато една година се върнах, открих, че са построили малък хоф, проста кръгла колиба в една горичка близо до дома ни. Там можех необезпокояван да принасям жертви и се моля на Один. И той отново ме чу, защото през осмата година на управлението на Харалд Руна ме ощастливи с новината, че чака дете. Роди момче и момиче, и двете силни и здрави. Нарекохме ги Фрейвид и Фрейгерд, в чест на боговете близнаци.
Преди близнаците да се научат да ходят, Харалд ме изпрати на мисия, която предшестваше голямата му амбиция — ни повече ни по-малко да стане втори Кнут и обедини под владичеството си всички северни земи. Привика ме, сам, в заседателната зала и без предисловия започна: