Капитанът ме подложи на кръстосан разпит, след което ме остави да чакам в едно преддверие. След няколко часа закъснение ме въведоха при висок мъж с военна стойка, може би десетина години по-млад от мен, с румено, обрулено от вятъра лице и дълга сламеноруса коса — кралят на Шотландия, когото викингите наричаха Магбьотър, а собствените му поданици Мак Бетад мак Финдлек.
— Къде си научил да говориш езика ни? — попита, потропвайки на масата с голото острие на камата си, която едва ли му служеше само за украса.
— В Ирландия, ваше величество. В един манастир.
Кралят се намръщи.
— Не ми приличаш на християнин.
— Не съм. В манастира постъпих насила. В началото бях роб. Но така и не приех вярата.
— Жалко — каза Мак Бетад. — Аз самият съм християнин. А как стана роб?
— Бях пленен в битка.
— Къде?
— На едно място, Клонтарф, ваше величество.
Ритмичното потропване на камата секна.
— В Клонтарф? Това беше преди много време. Не ми изглеждаш достатъчно стар да си се бил там.
— Бях още момче, на не повече от петнайсет години.
— Значи си видял мормера на Мар. Той се би и загина в тази битка.
— Не, ваше величество. Не го познавам. Аз бях с хората на граф Сигурд.
Мак Бетад ме изгледа, опитвайки да прецени дали казвам истината. Замислено продължи да потропва с острието по нащърбената повърхност на масата.
— Изненадан съм, че Харалд Норвежки ми изпраща човек, служил при Сигурд Дебелия. Графът на Оркни цял живот беше заклет враг на баща ми. Срещнаха се в поне три битки и благодарение на прочутото си знаме, Сигурд винаги побеждаваше. После ония от Оркни откраднаха земите ни.
Първата ми среща с Мак Бетад потръгна зле, помислих. От мен никога нямаше да излезе добър дипломат.
— Знамето не помогна на Сигурд при Клонтарф — отбелязах, опитвайки се да звуча помирително. — Умря, въпреки че го бе увил около кръста си.
— И откъде знаеш за това? — Този път въпросът беше поставен ребром.
— Взе знамето от мен, когато битката се обърна срещу нас и никой не искаше да го носи. Уви го около кръста си с думите, че просякът трябва да си носи кесията. После се хвърли в най-ожесточения бой. Отиде на сигурна смърт. Не видях точно как умря.
Мак Бетад пак ме изгледа с недоверие.
— Искаш да ми кажеш, че си бил знаменосец на Сигурд и си оцелял?
— Да, ваше величество.
— И не си знаел поверието, че този, над когото се вее знамето с гарвана, ще победи, но този, който го носи, ще умре в мига на победата?
— Чувал бях за това, ваше величество. Но в Клонтарф не стана така. Съдбата ми беше различна. Норните решиха да оцелея, а графът да умре.
Когато споменах норните, Мак Бетад застина на място. Върхът на камата забави ритъма си и спря.
— Вярваш ли в норните? — попита накрая тихо.
— Да, ваше величество. Аз съм староверец. Норните решават съдбата ни при раждането.
— А после? Чертаят ли съдбата ни и после?
— Това не знам. Но решеното от тях рано или късно се сбъдва. Можем да го забавим, но не и да избягаме от него.
Мак Бетад внимателно остави камата на масата.
— Готвех се да те отпратя, без да изслушам посланието, което ми носиш от Харалд Норвежки. Но може и да те е довела Съдбата. Тази вечер искам да се срещнем, ти аз и жена ми, насаме. Може и да успееш да ни помогнеш. Сигурно си чул, че жена ми е много болна.
— Не съм лекар, ваше величество — предупредих го.
— Не от лекар се нуждае тя — каза кралят, — а може би от човек, който да обясни това, което противоречи на всякаква логика. Аз съм заклет християнин. Но видях норните.
Мой ред беше да онемея от изненада.
Кралският шамбелан ми намери една малка ниша близо до кралските покои и ме пусна да обядвам с крепостния гарнизон. Слушайки разговорите им, подразбрах, че всички са от свитата на Мак Бетад и че високо ценят воинските умения на предводителя си. Единствените им съмнения бяха свързани с кралицата. Един ветеран се оплака, че Мак Бетад бил толкова погълнат от болестта ѝ, че не отделял нужното внимание на защитата срещу очакваното нападение. Графът на Нортумбрия, Сивард, подслонил двама от синовете на убития от Мак Бетад шотландски крал и използваше претенциите им за трона, за да оправдае набезите си.
Същата вечер шамбеланът ме отведе в покоите на краля, малка стая, обзаведена само с маса и няколко прости стола. Светлина идваше само от една свещ на масата, поставена далеч от ъгъла, в който, с ръце в скута, седеше жена с дълго, тъмно наметало. Нервно кършеше пръсти. Единственият друг човек в стаята бе Мак Бетад, който ми се стори загрижен.