— Извини тъмнината — започна, след като шамбеланът се оттегли и затвори вратата зад гърба си. — Кралицата намира ярката глина за болезнена.
Погледнах жената. Наметалото ѝ бе с качулка, която тя бе вдигнала. В този момент пламъкът на свещта се надигна и освети напрегнато, измъчено лице, обградени с тъмни кръгове очи, бледа кожа ѝ високи скули. Страната откъм мен леко потръпна. Сякаш някой удари лакътя ми на камък, от ония удари, които парализират цялата ти ръка. Шокът обаче не бе в рамото, а в главата ми. Знаех, че пред мен стои човек, който притежава свръхестествени сили.
Усещането ми бе познато. Изпитвал го бях при среща с мъже и жени, опитни в сейдура, магията. Обикновено реагирах с цялото си същество, защото навремето аз сам бях надарен с това, което викингите наричат офрескир, ясновидство. Сега обаче беше различно. Силата, излъчваща се от жената с наметалото, определено беше на волва, жена с умения в сейдура, но идваше на вълни, както далечният хоризонт потръпва при лятна гръмотевична буря. Не ясният, разрушителен блясък, когато Тор метне чука си Мьолнир, а упоритото, пресекливо блещукане, за което селяните казват, че е сребристото отражение на пасажите риби, когато излизат на повърхността на океана и отразяват в люспите си облаците.
Забелязах ръцете на жената. Извиваше ги и ги потриваше една в друга, сякаш ги миеше.
— Хората тук им казват трите вещици — изведнъж се обади Мак Бетад. В гласа му имаше мъка. — Като християнин мисля, че това е езическо суеверие. Докато не ги срещнах, целите в дрипи. Беше в Мори, когато още бях мормер.
Кралят заговори за норните направо, без предисловия. Очевидно мисълта за тях не му даваше мира.
— Явиха ми се като три вещици, скупчени край пътя. Щях да ги отмина, но те ме повикаха. Може би ако не бях спрял, щяха да пощадят жена ми.
— Видял си норните в Мори? — попитах, запълвайки неловката пауза. — Видели са ги и наблизо, в Кейтнес, след битката при Клонтарф. Тъчели саван от човешки черва за основа. Какво ти казаха?
— Думите им бяха помпозни и неясни, а и нямаха зъби и не се разбираше. Едната предсказваше бъдещето. Каза, че ще стана крал на шотландците и ме предупреди, че сред благородниците ми дебне предателство. Навремето реших, че всичко това е глупост.
— Ако наистина са били норните, трябва да те е заговорила Ведханди. Тя отговаря за това, което ще стане. Сестрите ѝ, Ур и Скулд, отговарят за това, което е и което трябва да бъде.
— Като християнин не познавам имената и ролите им. И дори нямаше да обърна внимание на думите им, ако Груоч не ме бе окуражила.
Отново погледнах зачулената жена. Сега се поклащаше напред-назад в стола, и неспирно кършеше ръце. Трябва да бе чула всичко, което си казахме, но не промълви и дума.
— Груоч е добра християнка, също като мен — продължи, по-меко, Мак Бетад. — Дори по-добра. Тя е милостива и добра. Не мога да мечтая за по-добра другарка.
Осъзнах, с малко закъснение, че Мак Бетад искрено обича кралицата. Не го бях очаквал и това обясни загрижеността му. Думите в същото време показаха и че любовта му е заложила капан и на двама им.
— Когато казах на Груоч за вещиците, тя също отхвърли предсказанието като езически бръщолевици. Но пък изтъкна, че имам повече права над трона на Шотландия от нещастника, който седеше на него, братовчед ми Дънкан. Не добави и че тя самата е от също толкова благородно потекло. Може би не го е мислела и само ми се е сторило. Думите ѝ всеки случай ме накараха да се изправя срещу краля. Не заради себе си, въпреки че всички знаят „кралската истина“ — колкото по-силен е кралят, толкова по-щастливо е кралството. Заради жена си реших, че един ден ще седна на свещения престол и ще бъда провъзгласен за крал на скотите. Тогава Груоч щеше да е кралица. Полагаше ѝ се по право и щеше да е моят подарък за нея.
— И стана ли така, както предсказаха норните?
— Предизвиках крал Дънкан и го победих в честна битка. Не само аз исках да го сваля от власт. Повече от половината мормери и тенове ме подкрепяха.
— Чувал съм, че кралят бил убит, докато бил твой гост.
Мак Бетад сви лице в гримаса.
— Долен слух, разпространяван от тези, които искат да видят на престола някой от синовете на Дънкан. Те ще бъдат пионки на Нортумбрия, разбира се. Дънкан умря, защото беше лош тактик и небрежен командир. Поведе хората си в Мори, но съгледвачите му бяха лоши и не видяха засадата ни. След битката накарах да ги екзекутират за немарливост. Ако някой е виновен за смъртта на Дънкан, това са те.
— Съпругата ти тогава ли се разболя?
Мак Бетад поклати глава.
— Не. Тя е внучка на крал и знае на каква цена получаваш и задържаш властта. Болестта ѝ започна преди три години, но се влошава, бавно и упорито. Това се надявах, че ще можеш да обясниш, защото се опасявам, че има връзка с твоята вяра.