— Внимавай — предупредих го, докато ставах на крака. — Едно дърво може да унищожи крал. Магнус Норвежки, който делеше трона с Харалд, бе убит от повалила го от седлото клонка. Той също беше християнин.
После, с натежало от лоши предчувствия сърце, казах, че съм изморен и поисках от Мак Бетад позволение да се върна в стаята си.
Не си направих труда да моля за втора среща с краля. Какъвто и съюз да сключех между него и Харалд, той щеше да се окаже безплоден. Вместо това поисках позволение да се върна в Норвегия, за да се допитам до своя крал. Още докато чаках за кораб, който да ме откара в Нидарос, чух, че Сивард внезапно прекосил границата и превзел крепостта на Мак Бетад. Не се и съмнявах, че нахлулите войски са носили клони от Бърнамския лес. Самият Мак Бетад избегна битката и живя още две години, преди да го открият и убият в гленовете на Маунф. Как, след като роден от жена мъж не можеше да го убие, така и не открих. Не разбрах и какво е станало с кралица Груоч, дали се е върнала към старите богове, или е продължила да се разкъсва между двете вери.
— Можеше да предупредиш Магбьотър, че дори божественият Балдур, когото боговете имали за непобедим, бил убит от клонка имел — отбеляза на място Харалд, когато му докладвах за провала на мисията.
Забележката за пореден път доказваше колко добре познава старите богове. Балдур бе най-красивият от тях. Когато се родил, майка му помолила всички стихии да не му причиняват зло. Поискала да се закълнат дори дърветата. Пропуснала само имела, който приела за твърде малък и крехък. Сигурни, боговете по пирове се забавлявали да мятат по Балдур камъни и копия, и го обсипвали със стрели. Те отскачали от тялото му или се отклонявали още преди да го достигнат, докато подлият Локи направил стрела от имел и я дал на брата на Балдур, Ход. Така Ход, който бил сляп, убил брат си.
— Один Мъдрия ни е казал, че е по-добре смъртните да не знаят съдбата си — казах и цитирах куплет от Хавамал, Песента на Один:
Харалд изръмжа одобрително, после ме отпрати.
— Върни се при семейството си във Вастер Готландия, Торгилс и прекарай остатъка от дните си с тях. Ти изпълни дълга си към мен и аз те освобождавам от задължения. Ще пратя да те повикат пак само ако няма към кого друг да се обърна.
Глава дванайсета
Не стана нужда Харалд да ме вика. Когато се върнах в двора му, цели десет години по-късно, по моя воля и със сърце, натежало от мрачни предчувствия, бях на шейсет и шест и имах чувството, че няма за какво повече да живея.
Беше се случило немислимото: изгубих Руна. Умря, когато мирната ни Вастер Готландия стана жертва на дребните, но жестоки вражди, измъчващи Севера. Пътувах към крайбрежието за зимните запаси от сушена риба, когато шайка разбойници прекосила иначе спокойния ни район и опожарила и ограбила всичко по пътя си. Фолкмар със семейството си, Руна и близнаците, избягали в гората, но когато изпълзели от скривалището и се върнали у дома, открили, че скътаните запаси храна са плячкосани. Нямаше време да садят втора реколта; когато се прибрах с покупките, заварих семейството си обречено да претърсва гората за ядливи корени и късни ягоди.
Може би щяхме да оцелеем, ако последвалата зима не бе толкова тежка. Снегът падна по-рано и по-обилно от обикновено. Със седмици бяхме затворени вкъщи, без да можем да излезем навън и потърсим помощ, макар че съседите ни, изпаднали в същото тежко положение, едва ли щяха да ни помогнат особено. Скоро изядохме рибата, която донесох и аз се проклинах, че не съм купил повече.
Постепенно гладът ни докара до притъпена апатия. Руна както обикновено, постави потребностите на децата пред своите собствени. Тайно им даваше своя дял от все по-намаляващите дажби и прикриваше растящата си слабост. Пролетта най-после дойде, снегът започна да се топи, дните се удължиха и аз започнах да храня надежди, че лошото ни е отминало. Тогава ни нападна треската. В началото Руна усещаше гърлото си раздразнено и с мъка преглъщаше, после започна да кашля и плюе кръв и да я мъчат болки в дробовете и задух. Бездруго отслабналото ѝ тяло не можа се опълчи на болестта. Пробвах всички лекове, които знаех, но скоростта, с която положението ѝ се влошаваше, ме победи. Дойде и ужасната нощ — само три дни след първите симптоми. Лежах до нея и я слушах как диша все по-бързо и на пресекулки. Призори вече не можеше да надигне глава, нито ме усещаше, а кожата ѝ беше суха и топла, нищо че я тресеше.