Излязох за прясна вода за кърпата, която полагах на челото ѝ. Когато се върнах, тя вече не дишаше. Лежеше неподвижна и тиха, като треперлив лист, който накрая се отронва от клонката, тихо се спуска и пада, безжизнен, на земята.
С Фолкмар я погребахме в плитък гроб, който едва изкопахме в каменистата почва. Помагаха ни още половин дузина съседи, сами едва ли не ходещи скелети с увиснали по телата дрехи. Стояха мълчаливо, когато аз коленичих и оставих до тялото в простата му ръчно тъкана рокля няколко спомена от живота на Руна — ножици, малката кутийка от бижутата ѝ, любимата бродирана панделка, с която прибираше кестенявата си коса. По страните ми се стичаха сълзи. Погледнах лицата на опечалените и на съсипаните близнаци, и се почувствах съсипан от мъка.
Фолкмар ме успокои в обичайния си, земен дух:
— Тя никога не е очаквала толкова щастие, колкото ѝ донесохте през последните години ти и близнаците. И ако можеше, щеше да ти го каже. — После мълчаливо започна да засипва тялото с пръст и чакъл.
Още седмица мина, преди Фолкмар меко да ми съобщи какво са решили с жена му на гроба на Руна.
— Ние ще се погрижим за близнаците — каза. — Ще се отнасяме с тях като с наши собствени деца, докато не им уредиш нещо по-добро.
— По-добро? — повторих. Бях все още твърде зашеметен от мъка да планирам бъдещето.
— Да. Трябва да се върнеш в двора на Харалд, където се ползваш с влияние и уважение. Там ще можеш да направиш за близнаците много повече, отколкото тук. Може би ще успееш да им уредиш да постъпят на служба при краля или да ги отгледа богато влиятелно семейство.
Доверието му ме разчувства. Съмнявах се да изпълня и половината от очакванията му, но той и жена му бяха толкова настойчиви, че не ми даваше сърце да ги разочаровам. Когато времето омекна, заведох близнаците на дълга, тъжна разходка в гората. Излязохме на една влажна поляна, обградена със смълчани борове, от клоните на които се топеше сняг. Там разказах на децата онези подробности от живота ми, за които не знаеха. Описах им как съм бил изоставен като малък и отгледан от добри непознати, и как сам си пробих път в живота. Бяха умни деца и разбраха накъде бия. Гледаха ме спокойно. И двамата бяха наследили светлокафявите очи на Руна и навика ѝ да чака търпеливо да стигна до същината на малките си речи. Докато с мъка подбирах думите, помислих колко ли им е странно да имат за баща мъж, който на възраст може да им бъде дядо. Тази голяма разлика в годините бе една от причините да ми се струва, че едва ги познавам. Зачудих се какво ли мислят за мен. Връзката помежду ни бе майка им и скръбта по нея отново едва не ме задави.
— И двама ви — аз също — трябва да се научим да се оправяме сами — завърших неубедително, опитвайки се да прогоня мъката да не проличи в гласа ми. — Утре заминавам да помоля краля да ни помогне. Ще изпратя някой за вас веднага, щом стане ясно какво ни очаква в бъдеще.
Това бяха последните ми думи към тях.
Пристигнах в новата столица на Харалд, Трондхайм, навреме за заседанието, което се оказа най-важното за царуването му. В Трондхайм бе пристигнал кораб с новини от Лондон. На петия ден от януари кралят на Англия, Едуард, бе умрял, без да остави наследник. Английското кралство бе като кошер. Съветът, витана, бе издигнал на трона най-могъщия от членовете си, който обаче не бе от кралско потекло и не бе посрещнат радушно. Имаше и други претенденти за престола, на първо място херцогът на Нормандия, както и братът на новоизбрания крал, който се чувстваше пренебрегнат.
— Имам също толкова основателни права — заяви равно Харалд, когато съветът му се събра извънредно, за да обсъди положението. Поканиха ме от уважение към сивите ми коси и дълга служба. — Синът на Кнут обеща на племенника ми Магнус английския престол. С Магнус управлявахме заедно и когато той умря, това обещание се прехвърли на мен. — Последва тишина. Сред нас имаше и такива, които смятаха, че Свен Естритсон има равни, ако не и по-големи права, защото се пада пряк племенник на Кнут. — Възнамерявам да получа това, което ми се полага по право — продължи Харалд, — както направих и в битката за норвежкия трон.
Отново не се обади никой. Всички знаехме, че Харалд може да задоволи претенциите си само със сила.
— Кой седи сега на английския трон? — попита тактично някой, знаейки, че въпросът му ще даде на Харалд претекст да ни обясни намеренията си.
— Харолд Годуинсън — каза Харалд. — Твърди, че на смъртния си одър Едуард го обявил за наследник. Само че не разполага с доказателства.
— Това сигурно е същият Харолд, който миналата година разби обединените уелски и ирландски сили — отбеляза един от капитаните на Харалд, ветеран с роднински връзки в Дъблин. — Способен воин е. Ако искаме да успеем, то кампанията срещу него трябва да се планира внимателно.