Крайната ни цел бе Руен, столицата на херцог Уилям. Морският бог Ньорд обаче бе решил друго. Най-накрая когът беше натоварен с метални шлемове, щавени кожи и бойни секири в Булон. Плавахме покрай брега, когато в ранния следобед, времето се обърна срещу нас. Беше типична пролетна буря — небето бързо притъмня, от запад запрепускаха облаци, тежките капки студен дъжд на пресекулки барабаняха оглушително по морската повърхност. Морето, досега сиво-синьо, стана зеленикавочерно, вятърът се усили и вълните започнаха да стават все по-високи и силни. В началото размерите и тежестта на кога като че ли го пазеха от стихиите, но вълните, слугите на Ньорд, постепенно победиха. Бременският капитан направи всичко възможно, за да опази кораба, но късметът проработи така, че бурята ни свари на място, където нямаше пристанище, в което да се подслоним. Капитанът нареди на моряците да свалят платната и се опита да изпревари бурята. Претовареният кораб влудяващо се клатеше, вълните бягаха под кила му, а вятърът брулеше високите нос и кърмата. Капитанът трябваше да впрегне всичките си умения, за да не позволи когът да поеме към брега, но високият корпус се явяваше като нежелано платно и бе невъзможно да му се попречи да върви по вятъра. Когато задуха от север, видях, че капитанът започва да гледа притеснено и изпрати екипажа за резервните котви от трюма.
Дъждът вече бе толкова силен, че не се виждаше на повече от една стрела разстояние във всяка посока, но без друго бе ясно, че корабът ни се движи към невидимия бряг. Внимателно прикрих собствените си притеснения — от свещениците не се очаква да са опитни моряци, — но отбелязах, че вълните стават все по-къси и високи, и предположих, че минаваме над плитчини. Подозренията ми се потвърдиха, когато вълните започнаха да надигат жълтеникави пясък и кал. На няколко пъти ми се стори, че чувам далечен прибой.
После дъждът внезапно спря и се развидели, все едно, че някой вдигна покривалото от очите ни. Обърнахме се към подветрената страна, за да видим накъде ни е изтласкала бурята. Гледката накара капитана да извика:
— Пуснете всички котви.
На по-малко от миля от нас имаше нисък бряг. Сивият пясък, мокър от дъжда, леко се издигаше към хребет дюни, зад които започваха бели като кост скали. На неопитен моряк би се сторило, че още сме далече от сушата, на дълбоко и извън опасност. Лекият наклон на плажа и белите гребени на вълните между нас и брега обаче подсказаха на капитана ни, че сме навлезли в плитчини. Килът ни всеки миг щеше да застърже дъното.
Екипажът се втурна да изпълнява заповедта. Хлъзгайки се по мократа палуба в намазаните си с мас моряшки ботуши, мъжете с мъка повлякоха най-голямата от котвите към перилото и я метнаха през борда. Въжето полетя след нея. Първите няколко намотки изчезнаха бързо, другите се забавиха, когато котвата удари дъното.
— По-бързо! — изкрещя с пълно гърло капитанът. — Пуснете и втората.
Този път котвата бе по-малка, дървен прът с метална напречна греда, по-лек и не толкова надежден. Капитанът ни хвана въжето на голямата котва и по трептенията се опита да прецени дали се е вклинила здраво в дъното. Решението му бе очевидно, когато извика на моряците да метнат още котви.
— Всичките! — изкрещя той. — Влачим се напред!
Отчаяните мъже се подчиниха. Хвърлиха още четири котви, които привързаха към най-здравите места на борда. Новите котви обаче не вършеха почти никаква работа, а последната бе просто камък с прокаран през него метален лост.
През това време корабът ни подскачаше нагоре-надолу с всяка вълна под кила, въжетата на котвите се изтягаха и пак увисваха, а течението подмолно влачеше котвите по сипкавото морско дъно.
Оставаше ни само да се надяваме, че поне една-две котви ще се закрепят по-здраво и ще ни спрат. Останахме разочаровани. След една голяма вълна усетихме как килът глухо се заби в пясъка. Изминаха няколко секунди, после корабът пак потрепери, макар и да не забелязахме вълната. Дори и най-неопитният юнга разбра, че приближаваме плитчините. Вятърът безмилостно ни тикаше напред и скоро съприкосновението на кила с дъното се превърна в ритмично стържене. Корабът беше чест за майсторите си. Масивният кил не пропусна вода, но и нямаше как да издържи вечно на напрежението. Вятърът не даваше признаци да отслабне и всяка вълна отвеждаше кораба бавно, но сигурно към гроба.
Не след дълго се наклони и палубата застана под такъв остър ъгъл, че трябваше да се вкопчим във въжетата, за да не паднем в морето. Корабът бе на половината път към смъртта си. Дори и корпусът да издържеше, щеше да се окаже заклещен в плаващите пясъци, докато потъне и изгние.