— Напуснете кораба! — извика капитанът, с все сила, за да надвика тътена на разбиващите се навсякъде край нас вълни.
Преди бурята голямата спасителна лодка на кораба се влачеше след нас, прикрепена за масивно въже. Когато ударихме дъното обаче, вълните отнесоха по-леката лодка напред, а въжето се скъса. Остана ни един квадратен скиф3, тромав и тежък, подходящ само за спокойни води. Моряците с брадви изсякоха ниския фалшборт, за да отворят пролука, през която да го изтикат на вода. Още докато го пускаха, гребенът на една вълна го надигна и го напълни наполовина с вода.
Мъжете започнаха да се бутат кой пръв да влезе в скифа. Капитанът остана назад, вероятно не можеше да понесе мисълта, че изостави кораба. Видя ме да се двоумя, стиснал една ванта в най-високата точка на кораба, за да не се прекатуря по наклонена палуба. Трябва да е решил, че умирам от страх и ми махна.
— Хайде, отче, лодката е единствената ти надежда.
Погледнах със съмнение към блъскащите се моряци, вдигнах полите на расото си и ги затъкнах във въжения колан на кръста ми. Капитанът видя само размаханите ми ръце и голи крака, когато се хвърлих в морето.
Водата беше учудващо топла. Усетих как потъвам, после вълните ме подеха и ме преобърнаха. Отворих уста, за да поема въздух и нагълтах солена, песъчлива вода. Когато изплувах на повърхността, я изплюх, огледах се за брега и заплувах към него. Вълните пак се разбиваха над главата ми и ме завлякоха надолу. С мъка поддържах посоката. Поредната вълна ме преобърна и изгубих ориентир. Когато пак излязох на повърхността, стиснах клепачи, за да се фокусирам и солта защипа очите ми. Мярнах малката лодка и отчаяния ѝ екипаж. Четирима моряци гребяха нестройно, другите бясно изтребваха вода, но скифът все пак оставаше опасно ниско във водата. Една силна вълна ги подхвана, издигна малката лодка, безцеремонно я преобърна и запрати моряците във водата. Повечето, сигурен бях, не можеха да плуват.
Мрачно продължих напред, спомняйки си детството в Гренландия, когато се борехме, плувайки — целта бе да задържиш врага под вода, докато не замоли за милост. Спомних си как да задържа въздух и не изгубих самообладание, когато вълните се разбиваха над главата ми, опитвайки се да ме задушат, но и тласкайки ме към брега. Вече съм стар човек, си напомних, и скъпернически трябва да разпределя малкото оставаща ми сила. Ако се задържа над водата, морето ще ме изхвърли на сушата. Ако Ньорд и слугите му, вълните, искаха да ме удавят, щяха отдавна да са го направили.
Бях на ръба да се откажа от борбата, когато нечии ръце болезнено ме вдигнаха под мишниците и се озовах изтеглен на наклонения бряг. Рязко ме пуснаха и аз се строполих по очи на мокрия пясък.
— Страшен късмет. Само един свещеник — каза със силен франкски акцент спасителят ми.
Тук затворих очи и припаднах от изтощение.
Събуди ме по-внимателен глас. Някой ме обръщаше по гръб. Усетих как мокрото расо залепна за кожата ми.
— Трябва да ти намерим сухи дрехи, братко. Добрият Господ не те спаси от морето, за да те остави да умреш от малария.
Отворих очи и се озовах лице в лице с коленичил до мен дребен, жилест мъж с тонзура и монашеско черно расо над бяла туника. При все изтощението си се зачудих към кой ли орден принадлежи и какво прави на голия бряг.
— Опитай се да станеш. Все някой ще ни приюти.
Подпъхна ръка под гърба ми и ми помогна да седна, след което ме придума и да стана. Залитах, усещах тялото си така, сякаш са ме бичували с дебел кожен камшик. Огледах се. Вълните зад мен продължаваха да бучат и да се разбиват в пясъка, а в далечината виждах останките от кораба ни, затънал в плитчините и килнат на една страна. Мачтата му се бе строшила и стърчеше през борда. По-близо, на плиткото, вълните подмятаха преобърнатия скиф. На моменти някоя по-голяма вълна полупреобръщаше малката лодка и тя безпомощно се завърташе. В морето с гръб към мен, до колене във водата, стоеше група от около десетина мъже. Някои съсредоточено се взираха в лодката, други гледаха препускащите към брега вълни.
— Няма смисъл да ги молиш за помощ — каза мъжът до мен.
Тогава забелязах двете голи тела на пясъка. Предположих, че са на моряци, удавили се след преобръщането на скифа. Когато ги видях за последно, бяха облечени.
— Безсърдечни разбойници — оплака се мъжът. — Тази част от брега е опасна. Вашият не е първият кораб, разбил се тук. — Бавно обърна и залитайки поехме към скалите.
Един рибар ни съжали и ни стопли рибена чорба в малката си колиба в подножието на скалите. Хапнах, треперейки, върху куп чували. Рибарят обясни, че скоро ще мине каруцата. Карал я братовчед му, минавал по едно и също време всеки ден. Той ще ни отведе в града, където за нас ще се погрижат свещениците. Открих, че го разбирам, говореше франкски, омесен с думи от родния ми нордически и фрази, които бях чувал в Англия. Със спътника си разговарях на латински.