Погледнах по-внимателно Маурус. Предположих, че е между четирийсет и петдесет години, дребен и жилест, с червеникаво лице, резултат или от дълго излагане на слънцето и вятъра, или от твърде много алкохол.
— Прости моето невежество, братко — казах. — Реда, който спомена. Какво е това?
Стори ми се шокиран от невежеството ми.
— Значи братята в един манастир да се подчиняват на една воля, да имат равен глас и да следват един начин на молитва, псалмодия, хранене и облекло.
— Това не ги ли прави войници.
Той одобрително се усмихна.
— Точно така, воините на Христа.
— Струва си да се види.
— И ще го видиш! — ентусиазирано каза той. — Защо не дойдеш с мен до Светата троица? Манастирът отстъпва само на моя манастир в Клони по строгия ред и умереността си, майката на всички добродетели.
Точно това се надявах да каже. Да пътувам в компанията на истински свещеник, щеше да е чудесно прикритие. Следващите му думи ме окуражиха още повече.
— Манастирът се намира във Фекам, в земите на херцог Уилям.
Глава тринайсета
Седмица ни трябваше да стигнем Фекам. През деня вървяхме или при сгода се качвахме на талиги. Нощем отсядахме при селските свещеници; два пъти спахме на открито, вече беше началото на лятото и нощите бяха меки. През цялото пътуване си отварях очите на четири и се опитвах да преценя богатството на района. Видяното ме впечатли. Земята беше плодородна и добре стопанисвана. Ниските хълмове бяха пригодени за отглеждане на жито, всяко село обграждаха грижливо гледани овощни градини. Имаше и големи гори, основно дъб. Често срещахме групи мъже със секири и въжета или чувахме топори в далечината и подминавахме теглени от волове талиги, натоварени с трупи, стъбла и корени. Разпознах дърветата, които щяха да послужат за построяване на кораби и си отбелязах, че всички товари отиват на север, към „Ръкава“, разделящ Франкия от Англия.
На няколко пъти ни подминаха малки групи въоръжени мъже. Оръжията им изглеждаха добре поддържани и предположих, че са наемни войници. Надавах ухо и разбрах, че са от Лотарингия, Фландрия, дори Швабия. Всички бяха тръгнали да се цанят при Уилям. Когато споделих това с Маурус, той с гримаса каза:
— Няма нищо лошо, стига да държат мечовете си в ножниците, докато са сред нас. Човек никога не знае помислите на херцога. Донесе на тази страна мир, но на солена цена.
Бяхме стигнали един малък хълм. На бреговете на реката долу се виждаше малък, ограден с крепостна стена град.
— Веднъж минах през точно такъв град — мрачно отбеляза Маурус. — Беше на границата и жителите му направили грешката да откажат да приемат властта на херцога, който не закъснял да ги обсади. Мислели, че крепостната им стена не може да бъде разрушена и сглупили да обидят самия Уилям. Някои от по-смелите застанали на стената, подигравали се и обиждали дъщерята на кожаря. Херцогът стегнал обсадата и когато храната в града свършила и жителите замолили за милост, накарал да отрежат ръцете на изпратените големци, после ги обесил точно срещу портата. Градът се предал, естествено, но херцогът пак не показал милост. Пуснал войниците си да вилнеят, после го подпалил. Когато минах оттам, видях само пепел и овъглени руини.
Уилям Незаконородения и моят господар Харалд явно не се различаваха много по жестокост.
— Не се ли намесиха свещениците? — попитах аз.
— Има го божието милосърдие и милостта на херцога — сурово заяви Маурус, — и земните грехове могат да стигнат до небето. Бедствията, които изстрадахме след хилядната година от възкресението на Спасителя са знак, че сме се отклонили от праведния път.
— Вярно е, че на Север има глад — казах, мислейки за жалката смърт на Руна.
— Това е наказанието ни — мрачно обяви Маурус. — И няма да се спре дотук. Приятелят ми Глабер писа за това. Цели три години времето бе така непредсказуемо, че не бе възможно да се сее. После реколтата беше унищожена от наводнения. Толкова много измряха от глад, че в черковните дворове не остана място и ги хвърляха в ями, по двайсет-трийсет наведнъж. В отчаянието си хората започнаха да копаят и ядат бяла пръст, която приличаше на глина. Смесваха я с останалото им брашно или трици, и правеха хляб, но той не ги засищаше. Други започнаха да ядат леш и човешка плът. Пътниците като нас ставаха жертви на разбойници, които ги избиваха и продаваха месото им. Един търговец даже продаваше готвено човешко. Когато го арестуваха, не отрече срамното си деяние. Изгориха го на кладата. Месото беше заровено, но после пак го изкопаха и изядоха.
Маурус замълча за момент. Запитах се дали не се чуди каква е на вкус човешката плът. Забелязал бях, че обръща голямо внимание на храната и напитките, и дори в най-скромния дом караше домакинята да овкусява гозбите със сосове и все се оплакваше за готварските умения в Нормандия, които, ако можеше да му се вярва, не можели да се сравнят с това, на което бил свикнал в Бургундия.