Върнах се замислен в манастира. Всичко, чуто за херцога на Нормандия сочеше, че съвсем сериозно възнамерява да нападне Англия и че подготвя кампанията си, без да пренебрегне нито една подробност. Останал бях с впечатлението, че реши ли нещо Уилям, не се отказва до победен край. Не дяволският му късмет го бе довел дотук, а силната воля и хитрост, и жестокостта му. Опасенията ми, че Харалд може би прибързва, като търси съюз с Уилям, отново бяха потвърдени.
Поднесох на Маурус извиненията си, обяснявайки, че смятам да продължа за Рим и го оставих във Фекам. Вече имах опит от пътуването с него и бях по-сигурен в прикритието си. Въпреки това когато тръгнах от манастира в една слънчева утрин, внесох важна промяна в костюма си. Откраднах от пералнята едно черно расо и бяла туника, и на тяхно място оставих захабеното от път кафяво расо. От тук нататък щях да се представям за монах на Реда.
Сега гледам на кражбата като на поредния знак, че съм бил твърде стар за мисията. Ставах невнимателен.
За да предложа на херцога съюз с Харалд Норвежки, трябваше да получа аудиенция, но не бях преценил колко трудно ще е да се добера до Уилям, който щеше да е твърде зает с плановете си, за да изслуша един прост свещеник. Или необмислено си изработих стратегия, която се надявах да доведе до среща с херцога и само няколко от най-близките му съветници. Този лекомислен план се зароди след една случайна забележка на монах във Фекам. Когато Маурус описа как ме открил полуудавен на брега, монасите разказаха, че Харолд Годуинсън бил застигнат от подобно нещастие и след това прекарал няколко месеца в двора на херцога. Там с него се отнасяли подобаващо и в резултат той се заклел във вярност на херцога и обещал да подкрепи кандидатурата му за английския трон. „Годуинсън подло наруши клетвата и си присвои престола. Той е един узурпатор и трябва да бъде разобличен“, заяви монахът. „В Юмиеж има един брат, който пише книга за вероломството му и скоро ще я представи пред херцог Уилям, също както брат Маурус донесе на нас животоописанието на абат Уилям, с толкова любов изготвено от приятеля му Рудолфус Глабер в Бургундия. Херцог Уилям дълбоко цени тези, които пишат истината.“
И така, когато стигнах двореца на херцога в Руен, се престорих, че отивам към черквата, после свърнах и се ориентирах към преддверието, в което се трудеха секретарите. Изправих се пред тях в черното си расо и обявих, че искам да видя херцога лично, по важен въпрос.
— Какъв точно? — предпазливо попита един младши секретар. По лицето му прочетох, че ако не бе черното ми расо, щеше да ме изхвърли веднага.
— От много години събирам материали за делата на велики мъже — отговорих, позволявайки в гласа ми да се промъкне лицемерна нотка, — а славата на херцог Уилям е такава, че вече го включих на няколко места. Сега, ако херцогът бъде така добър да откликне на молбата ми, искам да опиша как е наследил трона на Англия, въпреки лъжливите претенции на неговия васал Харолд Годуинсън. Така идните поколения ще могат да отсъдят кой е прав.
— За кого да съобщя? — попита водещият си бележки секретар.
— Името ми — казах, без дори да се изчервя, — е Рудолфус Глабер. Идвам от Бургундия.
Три дни бяха нужни молбата ми да се придвижи през чиновниците на херцога. Прекарах ги в наблюдение на подготовката на предстоящата кампания. След Константинопол не бях виждал така добре смазана военна машина. Пред градската стена бе разчистено място, дето всяка сутрин се упражняваха стрелците. Тяхната задача щеше да е докато рицарите нападат, да засипват с дъжд от стрели врага. Следобед същият „плац“ използваше за учения пехотата.
На север от града имаше поле, където гледах маневрите на голямата кавалерийска част, изпратена от херцога на Мортан. Конвоят наброяваше около десетина рицари, придружени от също толкова оръженосци. Всички носеха ризници, но само шестима от рицарите яздеха солидните дестриери, останалите бяха на нормални коне. Упражняваха нападението си. По-леката кавалерия пришпорваше конете до редица сламени чучела и мяташе по тях копия, след което се изтегляха и позволяваха на другарите си на по-тежките коне да напреднат в тромав тръс и да прободат мишените с по-дебелите, тежки копия или да ги съсекат с дългите си мечове. Когато тази част от упражнението бе оттренирана, леката кавалерия слезе от конете и смени металните мечове с учебни оръжия с дървени остриета. Конвоят сега се раздели на две и се впусна в учебна битка. Командирите им от време на време издаваха заповеди, при които някоя от страните се извръщаше и се преструваше, че побягва, повличайки „врага“ след себе си. Следваше нова команда, бегълците спираха отстъплението си и тежката кавалерия, която чакаше по конете в тил, се втурваше напред за решаващия удар.