Присламчих се да огледам един от оставените бойни мечове. Беше по-тежък и по-дълъг от оръжията, с които бях свикнал като страж в Константинопол, и по цялата дължина на правото острие минаваше улей. Имаше и бронзов надпис, INNOMINIDOMINL.
— Много уместно, а, отче? — чух нечий глас. Надигнах глава и срещнах погледа на мускулест мъж с кожена престилка, без съмнение оръжейник.
— Да — съгласих се. — В Божието име. Хубаво острие.
— Направено е в земите край Рейн, като повечето от мечовете ни — продължи оръжейникът. — Германците ни ги носят с дузини. Ако острието се строши, не си струва да го поправяш, направо отделяш дръжката и прикрепяш ново.
Спомних си остриетата, които качихме на кога.
— Сигурно не е лесно да се намери ново.
— Не и сега — каза оръжейникът. — Служа на херцога от почти двайсет години, правя ризници и поправям оръжията за кампаниите му, и досега не съм виждал толкова много снаряжение — не само остриета за мечове, а и шлемове, накрайници на копия и стрели, с талиги. Започвам да се чудя как ще вместим всичко на корабите — ако ги осигурят навреме. Носят се слухове, че ще ни пратят в Див да помагаме на корабостроителите.
— Див? Къде е това?
— На запад. Оръжията се прехвърлят надолу по реката. Корабите се строят направо на брега.
Хрумна ми, че Харолд Годуинсън трябва да знае какво се готви и че англичаните могат да предотвратят нападението, като прекосят морето и разрушат нормандските кораби, още преди да са потеглили. Щяха да са лесна мишена, за разлика от корабите на Харалд, които сега се събираха в Трондхайм, твърде далеч, за да бъдат повредени.
Канех се да питам дали херцог Уилям взима мерки срещу евентуални английски набези, когато един паж спешно ме привика в двореца.
Последвах момчето през града и поредица коридори към сърцето на двореца и залата за аудиенции на херцог Уилям. Пажът ме предаде на рицар, който изпълняваше ролята на пазач, и влезе след мен в залата. Озовах се в голямо, мрачно помещение, оскъдно осветено от тесни отвори в дебелите каменни стени. На резбован дървен стол в центъра седеше набит мъж горе-долу на моя ръст, но пълен, с късо подстригана коса и заядливо изражение. Предположих, че е към средата на четирийсетте. Знаех, че трябва да е херцог Уилям Нормандски, но ми заприлича повече на опак бирник, свикнал да тормози селяните си. Гледаше ме с неприязън.
В стаята имаше още петима мъже. Трима очевидно бяха високопоставени благородници и като херцога бяха облечени в препасани с колани туники от скъп плат, тесни чорапи и високи кожени ботуши. Държаха се като воини, но явно си падаха и контета, защото носеха косата си ниско подстригана от средата на главите, на паница, мода, както впоследствие разбрах, внесена от юг, от Оверн и Аквитания. И те ме гледаха враждебно. Другите двама мъже бяха свещеници. За разлика от скромните ми черно-бели дрехи, носеха дълги бели роби, с бродирани копринени кантове по врата и ръкавите, а увесените на гърдите им кръстове бяха обсипани с полускъпоценни камъни и приличаха повече на бижута, отколкото на символи на вярата им.
— Разбрах, че искаш да пишеш за мен — заяви херцогът. Гласът му беше рязък и гърлен, и подхождаше на грубото му излъчване.
— Да, господарю, с твое позволение. Аз съм хроникьор, написах пет исторически книги и — ако е рекъл Господ — замислям шеста. Казвам се Рудолфус Глабер и идвам от моя манастир в Бургундия.
— Това е лъжа — обади се глас зад мен. Извърнах се. От сенките излезе мъж със същите прости черно-бели дрехи като мен. Погледът ми попадна на лявата му ръка, от която липсваха три пръста. Беше Регимус, ковчежникът на Светата троица във Фекам. В същия миг рицарят, който стоеше зад мен, ме сграбчи и притисна ръцете към тялото ми.
— Брат Маурус не спомена да идваш от Бургундия, а и не говориш с бургундски акцент — каза ковчежникът. — Братът, който отговаря за пералнята, докладва и че са му изчезнали расо и туника, но чак когато чух за мистериозния облечен в черно монах тук, в Руен, заключих, че трябва да си същият човек. Не очаквах такава дързост, да се представиш за самия Рудолф Глабер.
— Кой си ти, старче? — прекъсна го Уилям, с още по-рязък тон. — Шпионин на Харалд? Не знаех, че наема и изкуфели старци.
— Не съм шпионин на Харолд, господарю — казах с мъка. Едва дишах. Рицарят ме стискаше толкова силно, че имах чувството, че ще строши ребрата ми. — Изпраща ме Харалд, Харалд Норвежки.