— Оставете го да говори — заповяда Уилям.
Болезнената хватка се охлаби. Поех си няколко дълбоки глътки въздух.
— Името ми е Торгилс и съм пратеник на крал Харалд Норвежки.
— Ако си негов посланик, защо не дойде открито, вместо да се промъкваш под прикритие?
Бързо прецених. Щеше да е катастрофално да призная, че Харалд ми е заповядал първо да разузная плановете на Уилям.
— Посланието ми е толкова поверително, че заповедите ми са да го предам лично. За тази цел се дегизирах.
— Мърсиш дрехите, които носиш — изсумтя един от богато облечените свещеници.
Херцогът нетърпеливо му махна да мълчи, явно изискваше и получаваше безпрекословно подчинение от свитата си. Повече от всякога ми заприлича на бирник-грубиян.
— Какво е това послание от Норвегия?
Бях събрал смелост достатъчно да стрелна с поглед останалите в залата и да кажа:
— Предназначено е само за твоите уши.
Уилям започваше да губи търпение. Една малка вена вдясно на слепоочието му започна да пулсира.
— Кажи каквото имаш да казваш, преди да накарам да те обесят като шпионин или да изтръгна истината с мъчения.
— Моят господар Харалд Норвежки предлага съюз — започнах бързо. — Събира флот, с който ще нападне Северна Англия и знае, че ти планираш да стовариш силите си в южната част на страната. Имате общ враг и предлага двете армии да координират нападението. Така Харолд Годуинсън ще бъде принуден да се бие на два фронта и ще бъде разгромен.
— И после? — в гласа на Уилям прозираше презрение.
— След победата над Годуинсън, ще си поделите Англия. Южната част ще се управлява от Нормандия, северната — от Норвегия.
Херцогът присви очи.
— И къде ще се пада границата?
— Това, господарю, не знам. Но подялбата ще стане по взаимно съгласие, след като отстраните Годуинсън.
Уилям пренебрежително изсумтя.
— Ще помисля, но първо искам да разбера кога Харалд планира да превози войските си?
— Съветниците му настояват да нападне Англия не по-късно от септември.
— Отведи го — каза Уилям на рицаря, който стоеше зад мен. — И гледай да не избяга.
Нощта прекарах на влажната слама в килия в затвора на херцога. На сутринта бях окуражен, когато пажът отново се появи и каза на стража да ме пусне. Пак ме отведоха в залата за аудиенции, където заварих Уилям и същите съветници. Херцогът мина направо на въпроса.
— Може да предадеш на господаря си, че приемам предложението. Моята армия ще слезе на южния бряг на Англия през първата или втората седмица на септември. Точната дата ще зависи от времето. Според информацията ми Харолд Годуинсън струпва сили на южния бряг. И е важно крал Харалд да спази обещанието си и да открие втория фронт не по-късно от средата на септември.
— Разбирам това, господарю.
— Още нещо. Ти ще останеш тук с мен. Започне ли кампанията, може да се окаже необходимо да обменям сведения с краля ти.
— Както кажеш, господарю. Ще приготвя за крал Харалд писмо с подробностите и ако осигуриш кораб, ще го изпратя в Норвегия.
Същия ден, изпълнен със задоволство, че мисията ми мина толкова леко, описах сбито случилото се. За да не поправят секретарите на Уилям доклада ми, използвах фрази, които само човек, опитен с поезията на скалдовете, щеше да разбере. Харалд стана „мъжът, който храни орела над морето от лешояди“, нормандската флота — „пришпорени от вятъра коне“. Когато стигнах до самия Уилям, станах още по-внимателен. Не бях възхитен от характера му и той се превърна в „коня на жената на Игур“ — Харалд щеше да се сети, че жената на Игур е великанка и язди вълк. Накрая, за да съм съвсем сигурен, че няма да подменят писмото ми, го сгънах по същия начин, който в Константинопол доказваше автентичността на документите и който Харалд познаваше, след което го предадох на куриер, който да го отнесе на брега. От там щяха да го пренесат по море до Трондхайм.
През следващите пет седмици се ползвах със спорен статут в двора на Уилям, нещо средно между затворник и свободен човек. Отнасяха се с мен като с дребен благородник от свитата на Уилям, но навсякъде ме придружаваше страж. Приготовленията продължаваха и когато в началото на август Уилям се прехвърли в Див, откъдето щеше да започне превоза на войските му, аз заминах с него.
Див се явяваше кулминация на месеците подготовка. Пристанището лежеше в устието на малка река и когато пристигнах, в рейда се бе събрал почти целия флот. Преброих най-малко шестстотин кораба, много от тях прости шлепове, с които щяха да пренесат войските. По брега се точеха редици палатки, военните инженери бяха построили походни кухни, нужници и конюшни. Цяла армия корабни майстори привършваха работата по корабите, идваха и заминаваха пратеници. Видях и как натовариха на дестриерите тежките коне. При прилив корабите за кавалерията бяха докарани и закотвени до леко издигнатия бряг. Отливът остави плоскодънните баржи на сухо. Дърводелците поставиха ниски рампи, по които преведоха конете — понякога трудно — в конюшните на борда. Там масивните животни като че ли се примириха и забиха нос в зоба и водата си, а приливът отново издигна привързаните към рейда кораби.