— Спомена ли и други знамения? — попитах с разтреперен глас.
— Няколко — каза морякът, — но помня само още един сън. Сънувал го един от хората на краля. Плавали сме към суша, начело с кораба на Харалд с развято знаме. Земята била Англия. На брега чакали много войници, а пред тях имало великанка — може би същата, не знам. Този път яздела огромен вълк, който стискал в челюстите си кървящ човешки труп. Започнала битка и норвежките воини падали като снопи. Великанката събрала труповете им и ги мятала, един по един, в устата на огромния вълк. Звярът поглъщал алчно жертвите си и кръвта течала от пастта му.
Сега вече знаех, че дарбата ми да виждам бъдещето се е възвърнала. В писмото нарекох Харалд морски орел, а херцог Уилям — вълка на великанката Игур. Неволно бях надникнал в бъдещето: смъртта на хората на Харалд щеше да нахрани вълка, името, което избрах за Уилям. Сега треперех пред мисълта, че прозрението ми ще се окаже вярно. Ако Уилям победи, аз ще съм този, който ще го възкачи на трона.
Дори времето сякаш нарочно ме потискаше. Продължаваше да духа лек югозападен бриз и корабът ни бързо прекоси краткото разстояние между Англия и Франкия. Знаех, че същият този вятър е идеален за Уилям, но когато подминахме Св. Валери и капитанът ни пое риска да приближи към рейда, видяхме корабите на Уилям, полюляваха се кротко на котва или чакаха изтеглени на брега. Херцогът на Нормандия очевидно нямаше намерение да прекоси протока, докато не чуе, че Хародд Годуинсън е прегрупирал силите си срещу норвежката заплаха.
Благодарение на благоприятния вятър направихме почти рекорден преход. Надеждите ми да избегнем катастрофата се възвърнаха, когато срещнахме един от бойните кораби на Харалд. Патрулираше до устието на реката, по която Харалд бе повел флота преди по-малко от три дни. Със Скуле бързо се прехвърлихме на бойния кораб. Капитанът, схващайки колко важна е мисията ни, се съгласи да влезе в устието през нощта. Или малко след пукването на зората на двайсет и пети септември видях калните речни брегове, покрай които бе закотвена внушителната норвежка флота. За мое облекчение я заварихме невредима. Брегът гъмжеше от мъже. Армията на Харалд като че ли бе непокътната.
— Къде да открия краля? — попитах първия попаднал ми на брега войник. Той се стресна от заповедния ми тон и ме изгледа изумено. Трябва да съм изглеждал нелепо — стар, плешив свещеник с окаляно бяло расо и затънали в тинята сандали. — Краля! — повторих. — Къде е?
Войникът махна към хълма.
— Най-добре питай някой от съветниците му. Ще ги откриеш там.
Подхлъзвайки се, заизкачвах калния бряг. Зад гърба си чух Скуле да казва:
— По-бавно, Торгилс. Кралят може да е зает.
Не му обърнах внимание, макар и да се задъхвах и напредващите години болезнено да напомняха за себе си, така отчаяно исках да поправя ужасната си грешка.
Видях палатка, по-голяма и пищна от останалите, и забързах към нея. Отпред разговаряха група мъже, сред които познах няколко от съветниците на Харалд. Слушаха младия син на Харалд, Олаф.
Грубо го прекъснах.
— Кралят, трябва да говоря с него.
Разтревоженият ми тон отново стресна събралите се, после един от съветниците ме огледа по-внимателно.
— Торгилс Лейфсон! Не те познах, извинявай.
Прекъснах извиненията му. Струваше ми се, че всички са отчайващо бавни. С треперещ от обхваналите ме емоции глас повторих молбата си.
— Трябва да говоря с краля. Проблемът не търпи отлагане.
— О, кралят — каза съветникът, който сега разпознах като един от упландските наемници. — Няма да го намериш тук. Тръгна при зазоряване.
Отчаян стиснах зъби.
— Къде отиде? — попитах, опитвайки се — неуспешно — да говоря спокойно.
— Навътре — небрежно каза норвежецът, — към уреченото място, където ще приеме пленниците и лептата си от англичаните. Взе половината армия със себе си.
Сграбчих го за рамото.
— Къде точно отиде? — попитах умолително. — Трябва да говоря с него или поне с маршал Улф.
Този път реакцията бе друга. Онзи поклати глава.
— Улф Оспаксон. Не знаеш ли? Умря в края на пролетта. Голяма загуба. На погребението му кралят го нарече най-верния и доблестен воин, който познава. Сега маршал е Стиркар.
По гърба ми отново пробягаха тръпки. Улф Оспаксон бе главнокомандващ, откакто Харалд се качи на трона. Падаше се най-уравновесеният от съветниците му. Точно Улф се противопостави на идеята да нахлуем в Англия. След смъртта му нямаше кой да укроти безумната амбиция на Харалд.
Кръвта блъскаше в ушите ми.
— Спокойно, Торгилс. Спокойно — обади се зад гърба ми Скуле.