— Трябва да говоря с Харалд — повторих. Имах чувството, че газя сред тресавище от безразличие. — Трябва да прекрои кампанията си.
— Защо се палиш толкова, Торгилс? — успокоително попита един от съветниците. — Едва пристигаш и вече искаш да променяш решенията на краля. Всичко засега върви по план. Тези англичани не са чак толкова страшни. Натупахме ги само преди пет дни. Настъпихме към Йорк още щом слязохме от корабите. Гарнизонът, воден от няколко от местните благородници, излезе да се бие. Препречиха пътя ни и последва честен двубой, макар и ние малко да ги надвишавахме като брой. Харалд както обикновено ни предвождаше превъзходно. Те нападнаха първи. Удариха ни здраво с дръзка атака по десния фланг. За малко изглеждаше, че може и да победят, но Харалд поведе контраатака и разкъса редиците им. Докато се усетят, ги бяхме притиснали към мочурищата и нямаше накъде повече да отстъпват. Тогава им дадохме да разберат. Избихме толкова много, че вървяхме по труповете им като по твърда земя. Градът естествено се предаде и Харалд отиде да прибере откупа и храната, обещана му от големците, както и заложниците за добро поведение в бъдеще. Няма да се бави. Остани тук, докато се върне в лагера. Или може би предпочиташ да предадеш информацията си на принц Олаф.
— Не — казах твърдо, — посланието ми е лично за Харалд и не може да чака. Ще ми намериш ли кон? Искам да опитам да настигна армията?
Съветникът сви рамене.
— Не взехме много коне — трябваше ни място за войниците и оръжията. Заловихме няколко тук, ако се поогледаш из лагера, може и да откриеш нещо по свой вкус. Харалд не може да е далеч.
Изгубих още време в опити да открия кон. Накрая изнамерих едно изпосталяло черно пони, но и хърбавото дребосъче бе по-добре от нищо и преди войниците да приключат със закуската си, вече яздех по пътеката, по която Харалд и армията му бяха поели на север.
— Кажи му, че ни трябват охранени животни — извика ми на изпроводяк един войник. — Нещо свежо, не сух хляб и мухлясало сирене. И колкото бира успее да донесе. Това време те избива на жажда.
Войникът беше прав. Въздухът беше сух, с някак металически привкус, небето — безоблачно. Скоро жегата щеше да стане непоносима. Почвата на много места вече бе напукана, спечена от слънцето. Чувах как копитата на понито тракат по твърдата пръст.
С лекота следях оставената от войниците следа. Прахът още не се бе слегнал съвсем след пешаците, а на места имаше купчинки тор от конете. Пътят следваше издигнатия ляв бряг на малка река, обградена от ниски хълмове, изсъхнали и покафенели от сушата. На места виждах как мъжете са се отделяли от колоната, за да утолят жаждата си в реката. После се натъкнах и на малък отряд мъже, пазеха купчина оръжия и брони. В началото ги взех за плячка, после разпознах, че оръжията, щитовете и дебелите кожени елеци с пришити метални плочи са наши. Беше твърде горещо да маршируваш с тях и мъжете трябва да ги бяха свалили и оставили под охрана.
Войниците казаха, че Харалд и армията му не са много напред и когато изкачих следващото възвишение и погледнах отвъд завоя на реката, ги видях на отвъдния бряг. Страничните пътеки се сливаха малко преди дървен мост, оттам пътят продължаваше по отсрещния хълм към град Йорк.
Сритах понито и се спуснах в долината. Една малка част от хората на Харалд още не бяха прекосили моста. Повечето се бяха изтегнали на слънце, много бяха съблекли ризите си и лежаха голи до кръста. До тях се трупаха мечове, шлемове и щитове. Няколко мъже се плискаха в плитчините на реката.
С тропот минах по износените сиви дъски на моста; беше зле поддържан и между дъските имаше широки процепи, но малкото пони уверено го прекоси и след миг отново яздех по склона към скупчилите се под кралския флаг мъже. Щях да ги разпозная като свитата на краля и без знамето, Опустошителя. Самият Харалд се извисяваше над останалите, нямаше как да сбъркам русата му коса и дългите, увиснали мустаци.
Смъкнах се от седлото и залитнах. Половин сутрин ми бе нужна да настигна Харалд, и бях схванат от дългата езда. Отблъснах стража, който понечи да ме спре и закрачих към малката групичка. Изглеждаха напълно спокойни, без съмнение обсъждаха приятната задача как най-добре да поделят плячката. Сред тях видях Тостиг, доведения брат на английския крал, доскоро управлявал тези земи. Желаейки да възвърне титлата си херцог, сега бе заложил на Харалд.
— Господарю — извиках, когато приближих. — Радвам се да те видя. Имам новини от Франкия.
Всички се обърнаха към мен. Гърлото ми беше сухо и прашно от ездата и гласът ми трябва да прозвуча дрезгаво.
— Торгилс. Какво те води насам? — попита сприхаво Харалд. Гледаше ме отвисоко, очевидно подразнен. Сигурен съм, мислеше, че съм зарязал ролята си на посредник в преговорите с херцог Уилям.