Изсумтя самоуверено, а аз видях, че вярата в бойния му успех е непоклатима. През миналото десетилетие не бе изгубил нито една битка и сега бе сигурен, че късметът няма да му изневери. Харалд смяташе, че Годуинсън му се предлага на тепсия. Обхванат от все по-лоши предчувствия, аз мислех другояче. Спомних си нощта преди Харалд да се върне от Киев с великолепния кораб с копринените платна. Сънувал бях голяма флота, предвождана от висок командир, когото в мига на победата порази стрела. Когато дадох воля на страховете си, ми казаха, че съм видял смъртта на гръцкия генерал Маниакес, почти двойник на Харалд. Сега, твърде късно, си спомних викингските кораби на Харалд, закотвени в плитчините на реката или изтеглени на брега само на десет мили от тук. Точно това, сигурен бях, бе мястото от съня ми. Ето че пак се провалих. Трябваше да предупредя Харалд за зловещото знамение още преди години.
— Ако е Харолд Годуинсън, най-добре да приключваме с любезностите — продължи Харалд. Огледа се, улови погледа ми и каза: — Торгилс, точно ти и расото ти ми трябвате. Ти ще си ми говорител. — Усмихна се мрачно. — Няма да нападнат свещеник, даже и да е самозванец. Иди и поискай да говориш с тях.
С ясното съзнание, че ме повличат събития, над които нямам контрол, се върнах при понито, което се мъчеше да изтръгне снопчета суха трева от пръстта. Чувствах се като марионетка в мащабна, жестока игра на невидими сили. С мъка се метнах пак на самара и дръпнах юздите. Понито неохотно надигна глава. Бавно изкачихме хълма. Пред нас по билото се появяваха и заемаха позиции все нови и нови английски пешаци. Норвежците долу вече не се излежаваха на слънце. Бяха скочили на крака и търсеха разхвърляните си оръжия и щитове. Не внушаваха ред или дисциплина. Гледаха с очакване Харалд и съветниците му, и мен, бавно кретащ към врага.
Мярнах няколко знамена сред английската кавалерия и поех към тях. Докато яздех край първата редица на вражеските линии, пешаците се провикваха да питат какво искам. Около знамената имаше групичка от около двайсетина мъже, всички на коне. Отбелязах си да предам на Харалд, че много от войниците зад тях също са на коне. Това обясняваше бързината, с която бе пристигнал Годуинсън. Поне една трета от армията му бе кавалерия, а предполагам, че останалите бяха селяни, събрани на място.
Вниманието ми привлече жълтеникаво сияние сред ездачите — проблеснала дръжка на меч. Погледнах пак и разбрах, че редиците ездачи най-близо до знамената са хускарли, личната гвардия на Годуинсън, най-добрите воини на Англия. От времето на Кнут носеха мечове с позлатени дръжки. Мнозина бяха и с копия, от седлата на други висяха бойни секири с дълги дръжки. Зачудих се дали ще предпочетат да се бият пеша или на коне.
— Крал Харалд Норвежки желае да говори с предводителя ви — провикнах се, когато приближих мъжете край знамената достатъчно, за да ме чуват ясно. Бяха английски благородници, всички със скъпи плетени ризници и украсени според ранга им шлемове. Конете им бяха високи животни с едър кокал, не така масивни като норманските дестриери, но далеч превъзхождащи по-дребните норвежки коне на Харалд.
Дръпнах юздите и зачаках на безопасно разстояние. Видях как мъжете се посъветваха помежду си, после напред в тръс излязоха около петима-шестима конници. Сред тях се отличаваше висок мъж с бухлати мустаци, яхнал красив млечнокафяв жребец. Гледаше да не се отлъчва от спътниците си, но в стойката и маниерите му имаше нещо, което веднага ми подсказа, че това е самият Харолд Годуинсън, кралят на Англия.
— Кажи на Харалд, че няма какво да обсъждаме. Но кралят на Англия ще го изслуша и ще предаде отговора си на своя глашатай — извикаха отсреща.
Бях почти сигурен, че го каза Годуинсън. Беше стар трик предводителят да се представи за своя говорител. Харалд сам често го бе използвал.
Обърнах се и махнах на Харалд и свитата му да приближат.
Двете групи, равни на брой, се срещнаха на средата между двете армии. Дръпнаха юздите, внимавайки да не се приближат на по-малко от меч разстояние, а аз си помислих колко много си приличат. Всички бяха с бради и мустаци, и руса или светлокестенява коса. Основната разлика беше в щитовете. Мъжете на Харалд, проявили здравия разум да тръгнат с оръжието си, носеха кръгли щитове с ярки изрисувани символи, докато тези на английските ездачи бяха по-дълги, тесни и източени в края. Бях ги виждал сред хората на Уилям и знаех, че защитават краката на ездача и уязвимите слабини на коня. Още едно нещо, си казах, за което трябва да предупредя Харалд.
Срещата бе кратка. Ездачът, който се представи за говорител — и за когото бях повече от сигурен, че е самият английски крал — поиска да знае с каква цел е нахлула на английска земя норвежката армия. От страната на норвежците говореше Стиркар.