Фенрис мигна, и пак, и пак, и пак. Тук съм, с теб съм.
Това обаче не спря чука.
Нито писъка, който излетя от гърлото ѝ.
4
- Този лагер е изоставен от месеци.
Манон наблюдаваше от една заснежена скала западните склонове на Белия зъб, сякаш погледът ѝ стигаше чак до Пустошта.
Астерин клечеше на ръба на някакво полузаровено огнище и студеният вятър рошеше сплъстената козя кожа, преметната през раменете ѝ.
Втората на Манон Черноклюна добави:
- Никой не е стъпвал тук от ранна есен.
И Манон подозираше същото. Сенките бяха забелязали мястото преди час, докато разучаваха терена напред; умело замаскираните следи откъм подветрената страна на скалистия връх бяха привлекли вниманието им. Тя самата навярно би прелетяла точно над тях.
Астерин се изправи и изтупа снега от коленете на кожения си панталон. Дори дебелата материя не успяваше да ги предпази от безмилостния студ. Затова и се бяха принудили да носят кожи от планински кози.
Добре се сливаха със снега, беше ги уверила Еда. През последните седмици Сянката дори бе отмила черното багрило, с което боядисваше луннобялата си коса. Същата като на Манон. Бриар остави своята черна с оправданието, че все пак едната от тях трябвало да разузнава нощем.
Манон надзърна към двете Сенки, крачещи предпазливо из лагера. Вече не Сенки, а двете лица на луната. Тъмното и светлото.
Една от множеството промени, настъпили във вещерския ѝ отряд, легендарните Тринайсет.
Манон въздъхна и вятърът отнесе топлото облаче.
- Тук някъде са - прошепна Астерин, за да не я чуят другите от временното си убежище под една надвиснала скала.
- Три лагера - отвърна също толкова приглушено Манон. - Всички отдавна изоставени. Издирваме призраци.
Златистата коса на Астерин се измъкна от плитката и вятърът я задуха на запад. Към родината, която вероятно никога нямаше да видят.
- Лагерите са доказателство, че търсим същества от плът и кръв. Гислейн смята, че може да са останали от последния летен лов.
- Но също така може да са от планинските диваци - изтъкна Манон, макар и да не ѝ се вярваше.
През последното столетие беше преследвала достатъчно вещици от Крочаните, за да разпознае огнищата им, спретнатите им лагери. Същото важеше за всички от Тринайсетте. Освен това по нареждане на Ераван заедно бяха преследвали и избили толкова много диваци от Белия зъб по-рано тази година, че познаваха отлично и техните навици.
Напръсканите със златисти точици черни очи на Астерин се отправиха към размития хоризонт.
- Ще ги намерим.
Скоро. Трябваше да открият поне шепа крочанки скоро. Манон знаеше, че имат начини да общуват, независимо че бяха толкова разпилени. Да извикат помощ. Подкрепления.
Времето не беше на тяхна страна. Бяха изминали почти два месеца от онзи ден на плажа в Ейлве... откакто бе научила ужасната цена, която кралицата на Терасен трябваше да плати, за да възпре цялата тази лудост. Цената, която и друг с кръвта на Мала във вените си можеше да плати, ако се стигнеше дотам.
Манон се сдържа да не надникне през рамо към краля на Адарлан, който стоеше сред останалите Тринайсет и забавляваше Веста, призовавайки огън, вода и лед в свитата си длан. Скромно показно на страховита, чудновата магическа сила. Той оформи три малки вихрушки от стихиите и ги накара да танцуват една около друга, а Веста вирна впечатлено вежда. Манон бе забелязала как го гледа червенокосата вещица, как благоразумно се самоограничаваше да задоволи желанието си.
Тя самата не ѝ бе заповядвала подобно нещо. На никоя от Тринайсетте не беше казала какъв ѝ беше човешкият крал.
Никакъв, щеше да обясни. Свободен като нея. Измъчван от стаен гняв като нея. И също толкова притиснат от времето. Досега не бяха открили третия, последен Ключ на Уирда. Двата, които кралят носеше в джоба си, не ги водеха, а само излъчваха безподобната си смрад. Нямаха ни най-малка представа къде Ераван държеше последния ключ. А да го издирват в Морат или някоя от другите му крепости, беше равностойно на самоубийство.
Ето защо след седмици на безплодно търсене решиха да го оставят и да насочат вниманието си към крочанките. Кралят се възпротиви първоначално, но в крайна сметка склони. Съюзниците и приятелите му на север се нуждаеха от възможно най-много воини. А намериха ли крочанките... Манон нямаше да наруши обещанието си.
Може и да беше низвергната наследница на клана Черноклюни, може и да командваше едва дузина вещици, но все още държеше на думата си.
Затова щеше да намери крочанките. И да ги убеди да полетят към бойното поле с Тринайсетте. С нея. Последната жива кралица на Крочан.