Дори всички да потънеха право в прегръдката на Мрака.
Слънцето достигаше зенита си и отражението му в снега почти я заслепяваше.
Безразсъдно бе да се задържат. През изминалите месеци оцеляваха благодарение на силата и острия си ум. Защото, докато те издирваха крочанките, мнозина издирваха тях самите. Разузнавателни отряди на Жълтоногите и Синьокръвните най-вече.
Манон им беше заповядала да не атакуват първи, да не убиват. Изчезнеше ли някой патрулиращ отряд на Железни зъби, лесно щяха да определят местонахождението им. Макар че Дориан можеше да прекърши вратовете им, без дори да си помръдне пръста.
Жалко че не беше роден вещер. И все пак Манон на драго сърце приемаше толкова смъртоносен съюзник. Тринайсетте също.
- Какво ще кажеш на крочанките, като ги намерим? - попита Астерин.
Обмисляше го безброй пъти. Чудеше се дали крочанките знаеха коя е Лотиан Черноклюна, както и че бе обичала бащата на Манон - единствен по рода си крочански принц. Също и че родителите ѝ си бяха мечтали, вярвали бяха, че ще създадат дете, способно да унищожи проклятието, тегнещо над Железни зъби, и да обедини клановете им.
Дете на мира, не на войната.
Ала тези думи бяха чужди на езика ѝ. Обич. Мир.
Манон погали с пъхнат в ръкавицата пръст парчето червен плат, с което бе вързала крайчеца на плитката си. Късче от пелерината на доведената ѝ сестра. Рианон. Кръстена на последната вещерска кралица... чието лице Манон бе наследила.
- Вероятно ще ги помоля да не стрелят - отвърна Манон. Астерин се поусмихна.
- Имах предвид... дали ще им кажеш коя си?
Манон рядко избягваше каквото и да било. Рядко се страхуваше от нещо. Но да изрече тези думи, точно тези думи...
- Не знам - призна си. - Ще реша, ако стигнем дотам.
Белия демон. Така я наричаха крочанките. Оглавяваше списъка им със смъртни врагове. Вещица, която им бе наредено да убият при първа възможност. А това само по себе си подсказваше, че не знаят каква им е.
Полусестра ѝ обаче се беше досетила някак. Преди Манон да пререже гърлото ѝ.
Манон Родопредателката - така я наричаше баба ѝ. Майка Черноклюна навярно бе тържествувала всеки път през изнизалото се столетие, когато Манон ѝ носеше крочанско сърце.
Манон затвори очи, заслушана в глухата песен на вятъра.
Зад тях Абраксос изскимтя гладно. Да, всички гладуваха през изминалите дни.
- Ще те последваме навсякъде, Манон - пророни Астерин.
Манон се обърна към братовчедка си.
- Заслужавам ли тази чест?
Астерин стисна устни. Леката изпъкналост на носа ѝ беше дело на Манон. Счупила го бе в онази зала в Омега, когато братовчедка ѝ се сби с наглите Жълтоноги. Астерин нито веднъж не се оплака. Носеше спомена от удара на Манон като медал.
- Само ти можеш да решиш дали я заслужаваш, Манон.
Манон се замисли върху думите ѝ, отправяйки взор към западния хоризонт. Може би щеше да заслужи честта, като ги върнеше в дом, който никога не бяха виждали.
Ако оцелееха в тази война, след всички ужаси, които се налагаше да преживеят в нея.
***
Не беше лесна задача да се промъкне покрай тринайсет спящи вещици и уивърните им.
Но Дориан Хавилиард ги изучаваше старателно - знаеше коя кога е на пост, коя спи най-дълбоко, коя би докладвала, ако го видеше да се отдалечава от огъня им, и коя би си замълчала. Изучаваше ги седмици наред още откакто му хрумна тази идея. Откакто се зароди планът му.
Бяха направили лагера си на тясната скала под укритието на някаква надвиснала канара, където намериха стари следи от крочанки. Уивърните ги ограждаха като стена с топлите си тела.
Дориан разполагаше с броени минути. Упражняваше се от седмици и редовно ставаше нощем - просто сънен мъж, недоволен, че трябваше да се сблъска със студеното време, за да се облекчи. Искаше вещиците да свикнат със среднощните му навици.
Манон най-вече.
Макар че не бяха обявили нищо официално, всяка вечер разгръщаха постелките си една до друга. Не че цял лагер с вещици предполагаше възможност за интимност с нея. За тази цел прибягваха до сковани от зимния мраз гори и заснежени планински проходи, търсейки с алчни ръце мъничкото кожа, която дръзваха да оголят на хапливия въздух.
Моментите на плътска близост бяха кратки, дивашки. Зъби, нокти и ръмжене. Не само от страна на Манон.
Ала след като цял ден бе скитал напразно - просто страж със знатно звание, - докато приятелите му проливаха кръв, за да спасят земите им, и той се нуждаеше от отдушник не по-малко от нея. Никога не споделяха мрачните си мисли. И това го устройваше.
Само че не знаеше в какво го превръщаше нещо такова...