Ако трябваше да е откровен, през повечето време не чувстваше почти нищо. Вече месеци, с изключение на онези откраднати, необуздани мигове с Манон. И когато тренираше с Тринайсетте, обладан от притаен гняв, който го караше да върти бясно меча, да се изправя, поваляха ли го.
Учеха го да борави с меч, с лък, с нож, да следва нечии дири - на всичко, което поискаше от тях. На портупея му освен Дамарис вече висеше и вещерски нож, подарък от Сорел, каменоликата Трета на Манон. Даде му го, когато преди две седмици най-накрая успя да я приклещи в здрава хватка.
А когато уроците приключеха и всички насядаха около скромния огън, който се осмеляваха да палят нощем, Дориан се чудеше дали вещиците надушват глождещото го неспокойство.
Дали надушват, че не отива да се облекчи в ледовитата нощ, минавайки между постелките им, а сетне и през тясната пролука между Нарин, небесносиния женски уивърн на Астерин, и Абраксос. Кимна на Веста, която стоеше на пост, и въпреки жестокия студ червенокосата вещица му хвърли палава усмивка, преди Дориан да свърне зад скалата, изчезвайки от погледа ѝ.
Нарочно бе избрал нейното дежурене. Някои вещици от Тринайсетте никога не се усмихваха. Лин, която май още се двоумеше дали да не го разпори, за да разгледа вътрешностите му; Имоджен, която бе доста саможива и не се усмихваше на никого. Tea и Кая обикновено пазеха усмивките си една за друга, а когато Фалин и Фалон - зеленооките демонични близначки, както ги наричаха останалите - се усмихнеха, предстоеше същински хаос.
Всички те можеше и да го заподозрат в нещо, ако се забавеше. Веста обаче, която флиртуваше безсрамно с него, щеше да му даде малко повече време извън лагера. Вероятно от страх какво може да ѝ причини Манон, ако я види да тръгва след него в тъмното.
Негодник - само един негодник би ги използвал така. Наблюдаваше ги, изучаваше ги най-подмолно, докато те рискуваха всичко, за да открият крочанките.
Но нямаше значение дали го е грижа. За тях. За него самия. Загрижеността не му беше помогнала досега. Нито пък на Сорша.
Пък и нямаше да е от никакво значение, щом се откажеше от всичко, за да затвори Портата на Уирда.
Дамарис тежеше върху хълбока му, ала напорът му не се усещаше на фона на двата предмета, пъхнати в джоба на дебелия му жакет. За щастие, бързо се бе научил да заглушава шепота им, другосветския им зов. През повечето време.
Никоя от вещиците не се поинтересува защо така лесно се отказа от издирването на третия Ключ. Дориан знаеше, че няма време за спорове. Затова си изгради план и остави вещиците, начело с Манон, да вярват, че се задоволява с ролята си на техен страж.
Като стигна до осеяната с камъни поляна, на която се беше натъкнал по-рано, преструвайки се, че отива да се поразходи из района, той бързо се приготви.
Не беше забравил нито едно от движенията на Елин в Залива на Черепа, когато размаза кръвта си по пода на стаята си в „Океанска роза“.
Само че той нямаше да призовава Елена със собствената си кръв.
Щом обагри снега в червено с нея и се увери, че вятърът продължава да носи мириса ѝ настрана от вещерския лагер, Дориан извади Дамарис от ножницата и го заби в центъра на кръга от Знаци на Уирда.
После зачака.
Магията му бучеше непрестанно в тялото му. Той призова малък пламък, колкото да се стопли, да не умре от студ, докато минутите се нижеха.
Ледът беше първата проява на магията му и по тази причина бе допускал, че ще има най-голямо влечение към него. Или поне някакъв имунитет. Но нямаше нито едно от двете. И беше решил, ако доживееше друго горещо лято, никога да не се оплаква от жегата.
По време на седмиците на непреклонно, безполезно търсене подготвяше магията си, доколкото беше възможно. Никоя от вещиците не притежаваше магически способности освен Отдаването, което, бяха му обяснили, можело да се изпълни само веднъж - и то с опустошителен ефект. Но Тринайсетте наблюдаваха с интерес как Дориан упражнява уменията, усвоени от Роуан. Лед. Огън. Вода. Изцеляване. Вятър. Заради дебелия сняг събуждането на живот в замръзналата земя се оказваше непостижимо, но той все пак опитваше.
Единствената магия, която винаги се отзоваваше на повика му, си оставаше онази невидима мощ, способна да троши кости. Нея вещиците харесваха най-много. Главно защото го правеше основната им отбранителна сила срещу враговете. Смърт - това беше дарбата му. Само нея съумяваше да предложи на околните. В това отношение много си приличаше с баща си.
Пламъкът го обгръщаше - невидим и укрепващ.
От Елин нямаше ни вест, ни кост. Нито пък от Роуан и спътниците му. Никой не знаеше дали кралицата още е в плен на Майев.