Тя бе готова да се откаже от всичко, за да спаси Терасен, народа му. Дориан трябваше да е готов на същото. Елин определено имаше повече за губене. Вречен и съпруг, който я обичаше. Двор от приятели, които биха я последвали в ада. Кралство, очакващо завръщането ѝ.
Той имаше само небелязан гроб на лечителка, която никой нямаше да помни, разбита империя и рухнал замък.
Дориан затвори очи за миг, прогонвайки спомена за избухващия замък, за баща си, протегнал ръце към него, молейки за прошка. Чудовище - онзи мъж беше същинско чудовище. Създал бе собствения си син, обсебен от валгски демон.
Какво говореше това за Дориан? Кръвта му беше червена, а валгският принц, обитавал тялото му, пируваше с душата му, караше го да извлича наслада от всички жестокости, които го принуждаваше да върши, докато носеше онзи проклет нашийник. Но значеше ли това, че е човек?
Дориан въздъхна и отвори очи.
В другия край на заснежената поляна стоеше мъж.
Дориан се поклони дълбоко.
- Гавин.
***
Първият крал на Адарлан имаше неговите очи.
По-скоро Дориан имаше очите на Гавин, наследени, въпреки че ги деляха хиляда години.
Останалата част от лицето на древния крал му беше чужда: дългата тъмнокестенява коса, грубите черти, сериозно стиснатите устни.
- Научил си знаците.
Дориан се изправи.
- Схватлив съм.
Гавин не се усмихна.
- Умението да призоваваш не бива да се използва лекомислено. Опасно е да ме викаш тук, млади кралю. Особено като се има предвид какво носиш.
Дориан потупа джоба на жакета си с двата Ключа на Уирда, игнорирайки причудливата, страховита сила, която докосна дланта му в отговор.
- Опасности дебнат отвсякъде в наши дни. - Той изопна рамене. - Нужна ми е помощта ти.
Гавин не отвърна. Погледът му се плъзна към Дамарис, забит в снега между знаците. Лична вещ на краля, както Елин бе използвала Окото на Елена, за да призове древната кралица.
- Поне добре си се грижил за меча ми. - Той вдигна очи към Дориан, режещи като острието на легендарното оръжие. - Но не мога да кажа същото за кралството ми.
Дориан сключи челюсти.
- Боя се, че го наследих в доста окаяно състояние от баща си.
- Беше принц на Адарлан дълго преди да станеш крал.
Магията на Дориан се вледени, стана по-студена от нощта около него.
- Тогава приеми, че опитвам да изкупя вината си за дългогодишните си провали.
Гавин задържа погледа му за момент, който сякаш продължи цяла вечност. Истински крал - такъв беше мъжът пред него. Крал не само по титла, но и по дух. Нямаше много като него, откакто го бяха погребали под основите на замъка му на брега на Ейвъри.
Дориан устоя на тежестта на този поглед. Позволи на краля да види какво му бе останало от него - светлата ивица около собствената му шия.
Накрая Гавин мигна веднъж - единственият знак, че му разрешава да продължи.
Дориан преглътна.
- Къде е третият Ключ?
Гавин се вцепени.
- Забранено ми е да казвам.
- Забранено ти е... или не искаш?
Вероятно трябваше да му говори на колене, почтително. Колко легенди за Гавин бе чел като дете? Колко пъти бе тичал из замъка, преструвайки се на краля, който сега стоеше пред него?
Дориан извади Амулета на Оринт от жакета си и хапещият вятър го разлюля. Тиха призрачна песен зазвуча от златистосиния медальон - песен, изпята на несъществуващи езици.
- Бранън Галантиус се опълчил на боговете, скривайки Ключа тук с предупреждение към Елин. Поне ми дай насока.
Образът на Гавин започна да се размива по краищата, но остана пред него. Нямаше много време. И двамата нямаха.
- Бранън Галантиус беше безочливо копеле. Знам до какво води намесата в божиите работи. До нищо хубаво.
- Не боговете са отговорни за всичко това, а съпругата ти.
Гавин оголи зъби. И въпреки че говореше с мъртвец, Дориан долови, че магията му се приготвя за отбрана.
- Вречената ми - озъби се Гавин - ще плати цената. Вречената ми ще изчезне завинаги, ако някой събере всички Ключове. Знаеш ли какво е чувството, млади кралю? Да разполагаш с цяла вечност и да я изтръгнат от ръцете ти?
Дориан не благоволи да отговори.
- Не искаш да намеря третия Ключ, защото това ще погуби Елена.
Гавин замълча.
- Безброй хора ще умрат, ако не върнем Ключовете в портата - изръмжа Дориан и пъхна Амулета на Оринт обратно в жакета си, без да обръща внимание на странния импулс, който запрати към костите му. - Не вярвам да си чак такъв егоист.
Гавин продължаваше да мълчи, докато вятърът брулеше тъмната му коса. Очите му обаче просветнаха, макар и едва забележимо.