- Морат не е обикновена крепост - допълни Гавин. - Морат е ад и наказва дръзки младежи като теб. - Дориан се скова, но Гавин не спря дотук: - Ще разбереш, когато действително си готов. Останете в този лагер, ако успееш да убедиш спътниците си. Пътят ще ви намери тук.
Образът на Гавин се разми още повече, а лицето му помътня. Дориан пристъпи напред.
- Аз човек ли съм?
Сапфирените очи на краля омекнаха - едва забележимо.
- Не съм аз този, който трябва да отговори на подобен въпрос.
Сетне изчезна.
5
Командирът от уличката твърдеше, че последната му заповед била спусната от Доранел.
Никой от тях не знаеше дали да му се довери.
Седнал пред малък огън насред прашно поле до един запуснат град и с вече измити от кръвта ръце, Лоркан Салватер наново премисляше същия въпрос.
Дали не бяха пропуснали най-простия вариант? През цялото това време Майев да е била в Доранел, скрита от поданиците си?
Само че онзи командир беше лъжлив проклетник. Изплю се в лицето на Лоркан, преди той да го довърши.
Другият командир, когото бяха намерили днес след седмица издирване край близкото пристанище, каза, че получавал заповеди от далечно кралство, което бяха претърсили преди три седмици. В обратната посока на Доранел.
Лоркан побутна пръстта с крак.
Откакто този следобед командирът ги прати в противоположна посока, на никого не му се говореше по въпроса.
- Доранел е крепостта на Майев - каза накрая Елида и увереният ѝ глас изпълни тягостното мълчание помежду им. - Колкото и просто да звучи, най-логично е да заведе Елин там.
Белия трън продължи да се взира в огъня. Даже не беше измил кръвта от тъмносивия си жакет.
- Дори за Майев е невъзможно да я укрие за дълго в Доранел - обади се Лоркан. - Вече щяхме да сме чули нещо.
Не помнеше кога за последно бе говорил с жената.
Но Елида не избяга, докато изтезаваха командирите на Майев. Да, стряскаше се в най-неприятните моменти, но изслуша всяка дума, която двамата с Роуан изтръгнаха от тях. Сигурно беше виждала по-страшни неща в Морат - и това го вбесяваше. Вбесяваше го, че садистичният ѝ чичо още беше сред живите.
Тази мисия обаче трябваше да почака. Докато намереха Елин. Или онова, което бе останало от нея.
Очите на Елида се вледениха, когато каза:
- Майев успя да скрие Гавриел и Фенрис от Роуан в Залива на Черепа. И някак измъкна незабелязано цялата си флота.
Лоркан не отвърна. Елида продължи с непоколебим поглед:
- Майев знае, че Доранел е най-логичният вариант, онзи, който вероятно бихме отхвърлили, защото е прекалено очевиден. Очаквала е да решим, че ще отведе Елин в най-далечния край на Ерилея, а не обратно у дома.
- Майев лесно би призовала цяла армия - добави Гавриел и татуираното му гърло подскочи. - Което би затруднило спасителната ни операция.
Лоркан се въздържа да му каже да си затваря устата. Забелязал беше колко често Гавриел се стреми да помогне на Елида, да говори с нея. Да, донякъде му беше благодарен за това, защото момичето не приемаше помощ от него.
Хелас да го прокълне, дори не посмя сам да ѝ даде нарязаната си риза, когато ѝ дойде цикълът, а я прати по Белия трън и Гавриел. Заплаши да ги одере живи, ако ѝ кажат, че е негова, а Елида не надуши мириса му по плата с човешкото си обоняние.
Лоркан не знаеше защо си прави труда. Още помнеше какво му заяви онзи ден на плажа.
Дано прекараш остатъка от жалкия си, безсмъртен живот в страдание. И сам. Дано живееш с разкаяние и вина в сърцето и никога да не намериш покой.
Клетвата ѝ действително го застигна. До последната думичка.
Прекършил беше нещо. Нещо безценно. За пръв път съжаляваше за своя постъпка.
Дори прекъснатата кръвна клетва, отворила огромна дупка в душата му, не можеше да се мери с онази, която чувстваше в гърдите си, когато погледнеше Елида.
Беше му предложила дом в Перант, съзнавайки, че ще живее в позор сред собствения си народ. Дом с нея.
Но не прекъснатата кръвна клетва я бе накара да отмени предложението си, а едно предателство, толкова голямо, че не знаеше как да изкупи вината си за него.
Къде е Елин? Къде е съпругата ми?
Съпругата на Белия трън - и негова вречена. Само общата им мисия, безкрайното ѝ издирване пречеше на Лоркан да се хвърли в черната яма, от която знаеше, че няма да излезе.
Може би, ако я намереха, ако имаше какво да се спаси от нея след издевателствата на Каирн, щеше да се помири някак със себе си. Да се научи да живее със... съществото, в което се беше превърнал. Дори да му отнемеше още петстотин години.
Не си позволяваше да се замисля, че Елида ще е просто пепел дотогава. Подобна идея караше оскъдната вечеря от стар хляб и твърдо сирене да се преобръща в стомаха му.