Глупак - беше безсмъртен наивен глупак, задето тръгна по този път с нея, задето забравяше, че дори Елида да му простеше, я чакаше краткият живот на простосмъртна.
Накрая Лоркан каза:
- Възможно е и Майев да е отишла при акадианците, както заяви последният командир. Тя отдавна поддържа връзки с кралството им. - Тримата с Белия трън и Гавриел бяха воювали по онези пясъчни земи. Повече никога не желаеше да стъпва там. - Армиите им ще я бранят.
Защото единствено армии можеха да попречат на Белия трън да стигне до вречената си.
Той надзърна към принца, който изглеждаше така, сякаш изобщо не слуша разговора им. На Лоркан не му се щеше да си представя, че скоро на Белия трън можеше да му се наложи да добави татуировка и от другата страна на лицето си.
- Командирът от днес беше много по-услужлив - каза Лоркан на принца, до когото се сражаваше от векове, който до тази пролет беше също толкова коравосърдечно копеле, колкото него самия. - Само го заплаши и той пропя. Онзи, който каза, че Майев била в Доранел, ни зяпаше с насмешка докрай.
- Аз мисля, че е в Доранел - намеси се Елида. - Онзи ден Анийт ми прошепна да слушам. Другите два пъти си мълчеше.
- Да, може да се вземе под внимание - подхвърли Лоркан и очите на Елида просветнаха от раздразнение. - Но боговете никога не дават толкова ясни напътствия.
- И това от елфа, изпълняващ повелите на бог, който му казва дали да бяга, или да се бие - озъби му се тя.
Лоркан не я удостои с поглед, игнорирайки истината в думите ѝ. Не беше чувал гласа на Хелас още от Каменните блата. Сякаш дори богът на смъртта се отвращаваше от него.
- Границата с Акадия е на три дни езда оттук. До столицата ѝ ще трябва да яздим още толкова. Доранел е на две седмици път, и то ако не почиваме.
А времето не беше на тяхна страна. Ключовете на Уирда, Ераван, войната, която несъмнено избухваше на континента на Елида - всяко забавяне струваше скъпо. А и какво ли преживяваше кралицата на Терасен всеки един ден?
Елида отвори уста, но Лоркан ѝ отне думата.
- Пък и като пристигнем в крепостта на Майев изтощени и гладни... Няма да имаме шанс срещу нея. Освен това може да скрие Елин с магията си, да направи така, че да не я видим дори да стоим до нея.
Ноздрите на Елида се разшириха от гняв, но той пак обърна очи към Роуан.
- Ти решаваш, принце.
Вече не беше само принц, но и консорт на терасенската кралица.
Белия трън най-сетне вдигна глава. И когато зелените му очи го намериха, Лоркан устоя на натиска им, на вроденото могъщество в тях. От дълго време чакаше Роуан да изпълни отмъщението, което му се полагаше, да нанесе смъртоносния удар. Надяваше се. Ала ударът не идваше.
- Стигнахме толкова на юг - поде с дълбок глас Роуан. - По-добре да отидем до Акадия, отколкото да рискуваме да бием целия път до Доранел и да се окаже, че сме грешили.
И разговорът приключи.
Елида само стрелна кръвнишки Лоркан и стана, обяснявайки с половин уста, че ще иде да се облекчи, преди да си легне. Крачеше стабилно през сухата трева - благодарение на шината, която Гавриел държеше около глезена ѝ.
Вероятно неговата магия ѝ помагаше. Докосваше кожата ѝ.
Стъпките ѝ заглъхнаха и почти се изгубиха. Обикновено отиваше по-далеч от необходимото, за да не я чуват. Лоркан ѝ даде няколко минути и се устреми в тъмното след нея.
Срещна я, когато вече се връщаше, и тя спря на върха на едно малко хълмче, просто издатина от пръст сред полето.
- Какво искаш?
Лоркан стигна до основата на хълмчето и чак тогава спря.
- Акадия е по-разумният избор.
- И Роуан така реши. Сигурно си много доволен.
Тя понечи да мине покрай него, но той препречи пътя ѝ. Елида наклони врат назад, за да го погледне в лицето, но Лоркан никога не се бе чувствал толкова дребен. И нисък.
- Не настоях да тръгнем към Акадия, за да те ядосам - подхвана накрая.
- Не ме интересува.
Тя пак опита да го заобиколи, но той ловко ѝ попречи.
- Не исках... - Думите го задушаваха. - Не исках да стане така.
Елида се засмя тихичко, злобно.
- Разбира се. Защо би желал великолепната ти кралица да прекъсне кръвната клетва?
- Не ме е грижа за това. - Казваше истината. Никога не бе говорил по-откровено. - Вълнува ме единствено да оправя нещата.
Тя сбърчи устна.
- Може би щях да ти повярвам, ако не те бях видяла да пълзиш по корем след Майев.
Лоркан примигна, толкова смаян от омразата в думите ѝ, че в този момент я пусна да мине покрай него. Елида дори не погледна назад.
Не и докато той не каза: