- Не пълзях след Майев.
Тя спря рязко и косата ѝ се люшна напред. После надникна бавно през рамо. Недосегаема и студена като звездите над тях.
- Пълзях... - Той преглътна. - Пълзях след Елин.
Лоркан пропъди от съзнанието си спомена за кървавия пясък, за писъците на кралицата, за сетните ѝ умолителни думи към Елида. Прогони ги и каза:
- Когато Майев развали клетвата, не можех да помръдна, едва дишах.
Изпитал бе такава агония, че не можеше да си представи какво би било сам да развали клетвата, без да са му заповядали. Болка като тази не те пускаше лесно.
Клетвата можеше да се разтяга почти до скъсване. Вон, последният воин от кадъра им, несъмнено още скиташе из пустошта на Севера в търсене на Лоркан - достатъчно доказателство, че ограниченията на кръвната клетва можеха да се заобикалят. Но да я разруши по своя воля, да намери начин да скъса нишката, беше като да се хвърли в прегръдката на смъртта.
През изминалите месеци се чудеше дали да не стори точно така.
Той пак преглътна.
- Помъчих се да стигна до нея. До Елин. До желязната кутия. - После добави толкова приглушено, че само Елида можеше да го чуе: - Заклевам се.
Думата му беше единствената разменна монета, с която бе готов да търгува. Беше ѝ го казал веднъж през онези седмици по време на дългия им път. Само че в очите ѝ не просветна никаква искра, подсказваща, че си е спомнила.
Елида просто се обърна и закрачи към лагера. Лоркан остана на мястото си.
Той беше виновен. Той им беше навлякъл всичко това.
Чак когато Елида стигна до лагерния им огън, Лоркан пое след нея, наближавайки осветения кръг тъкмо навреме, за да я види как сяда гневно до Гавриел, стиснала плътно устни.
Пумата ѝ прошепна:
- Не те лъже.
Лоркан сключи челюсти и дори не опита да прикрие стъпките си. Щом слухът му беше достатъчно остър да улови всяка дума от разговора им, Гавриел определено знаеше, че ги наближава. Но поне проумяваше, че не е добра идея да се бърка в работите им.
Въпреки това Лоркан огледа лицето на Елида, очаквайки отговора ѝ.
Тя обаче игнорира и двама им с Пумата и на Лоркан му се прииска изобщо да не беше продумвал.
***
Принц Роуан Белия трън Галантиус, консорт, съпруг и вречен на кралицата на Терасен, знаеше, че сънува.
Знаеше, защото я виждаше.
Наоколо имаше само мрак. И вятър. И огромна, зейнала бездна помежду им.
Пропаст без дъно, пукнатина в света. Но откъм дълбините ѝ се носеше шепот.
Тя стоеше с гръб към него и косата ѝ се развяваше като златиста завеса. Беше по-дълга от последния път, когато я бе зърнал.
Роуан понечи да прелети над бездната. Ала магията му не се подчини. Заключен в елфическото си тяло, неспособно да прескочи толкова широка пропаст, му оставаше единствено да я гледа, да вдишва аромата ѝ - жасмин, върбинка и пукащи живи въглени, - носен от вятъра. Вятър, който не му шепнеше тайни и не му пееше песни.
Вятърът на смъртта, на студа, на нищото.
Елин.
Тук нямаше глас, но някак изрече името ѝ. Запрати го отвъд празнината помежду им.
Тя бавно се обърна към него.
Беше нейното лице - или онова, което то щеше да представлява след няколко години. След Обезсмъртяването ѝ.
Но не по-зрелите ѝ черти го лишиха от дъх.
А как държеше ръка върху облия си корем.
Докато гледаше Роуан с развени коси, зад гърба ѝ изникнаха четири малки фигури.
Роуан падна на колене.
Най-високата беше на момиче със златиста коса и борово-зелени очи, със сериозно, гордо изражение като на майка си. Момчето до нея, почти с нейния ръст, му се усмихна топло; ашриверските му очи сияеха под гъстата му сребриста коса. Другото момче, среброкосо и зеленооко, беше същински близнак на Роуан. А най-малкото момиченце, вкопчило ръце в крака на майка си... Фино, среброкосо детенце със сини очи, наследени от род, който не познаваше.
Деца. Неговите деца. Техните деца.
И още едно на път да се роди след броени седмици.
Семейството му.
Семейството, което можеше да има, бъдещето, което можеше да има. Най-красивото нещо на света.
Елин.
Децата им се притиснаха по-плътно до нея и най-голямото момиче надникна предупредително към Елин.
Тогава и Роуан го усети. Смъртоносен, мощен черен вятър летеше към тях.
Той се помъчи да им изкрещи. Да стане, да намери излаз към семейството си.
Ала черният вятър връхлиташе неумолимо, разрушавайки всичко по пътя си.
Още се взираха в Роуан, когато помете и тях.
И завеща единствено прах и сенки след себе си.
***
Роуан се събуди с разтуптяно сърце. Тялото му ревеше да действа, да се бие.
Но тук нямаше с кого, с какво да се бие. Не и тук, насред прашното поле под звездите.