Мост между двата вещерски народа, в какъвто вече се беше превърнала.
И светлина - както Тринайсетте избухнаха със светлина, а не с мрак в сетните си мигове.
- Когато желязото се топи - каза Петра с плувнали в сълзи сини очи.
Тринайсетте бяха разтопили вещерската кула. Заедно с враговете си от Железни зъби. Отдавайки и себе си.
- Когато цветя избуяват от кръвта - поде Бронуен.
Манон отправи поглед към бойното поле и коленете ѝ едва не се подкосиха. Безброй цветя застилаха окървавените отломки, където Тринайсетте бяха срещнали смъртта си.
Тление довърши:
- Нека земята бъде свидетел!
Бойното поле, където владетели и жители на множество кралства, множество нации бяха дошли да отдадат почит пред саможертвата на Тринайсетте.
В спусналото се мълчание Манон прошепна с пресеклив глас, държейки мъничкото, безценно цвете в дланта си:
- А ти се завърни у дома.
Гленис сведе глава.
- Проклятието е развалено. Завръщаме се у дома като един народ.
Да, проклятието бе развалено.
Манон продължи да се взира в тях с пресядащ в гърлото ѝ дъх.
След малко вдигна Абраксос и за броени секунди се качи на седлото му. Нито им обясни къде отива, нито се сбогува с тях, преди двамата да се втурнат в просветляващата се нощ.
Уивърнът ѝ се насочи към парчето опожарена земя сред бойното поле. Право към сърцето му.
Усмихната през сълзи, смеейки се с радост и тъга, Манон остави скъпоценното цвете от Пустошта на свещеното място.
С благодарност и любов.
За да знаят сестрите ѝ - да знае Астерин в света, в който сега бродеше ръка за ръка с ловеца и рожбата си, - че бяха успели.
... че вещиците се завръщаха у дома.
***
Елин искаше да заспи, но не можеше. Не беше приела предложенията да ѝ намерят стая с легло сред суматохата в двореца.
Вместо това двамата с Роуан бяха отишли в тържествената зала, за да разговарят с ранените, да помогнат с каквото могат на нуждаещите се.
Изгубените елфи на Терасен заедно с гигантските им вълци и човешкия клан, с който се бяха съюзили, искаха да говорят с нея също колкото и гражданите на Оринт. Скоро и тя, и целият свят щеше да узнае как са открили Вълчото племе преди десетилетие, как са заживели с него в дивите планински земи и равнините отвъд тях.
Техните лечителки изпълваха тържествената зала, присъединявайки се към жените от Tope. Всичките бяха потомки на тези от Южния континент - и очевидно обучени от тях. Десетки лечителки с пресни сили и така потребните лечебни материали. Веднага се вписаха в работата на сестрите си от Tope. Сякаш се трудеха заедно от векове.
Когато лечителките, и човешки, и елфически, ги изгониха, Елин тръгна из двореца.
Обходи всички коридори, всички етажи, надниквайки в стаи, пълни с призраци и спомени. Роуан крачеше до нея, мълчаливо и неотлъчно.
Изкачваха се нагоре етаж след етаж.
Наближаваха върха на северната кула, когато се съмна.
Утрото беше безмилостно студено на най-горното ниво на кулата, извисила се над целия свят, но все пак се задаваше ясен ден. Светъл.
- Ето къде е било - пророни Елин, кимвайки към тъмното петно върху каменния под на балкона. - Къде Ераван е загинал в ръцете на лечителка. - Тя сбърчи чело. - Дано може да се отмие.
Роуан изсумтя и когато тя надникна през рамо с разпилени от вятъра коси, го видя да стои облегнат на изхода от стълбището, скръстил ръце пред гърдите си.
- Сериозно говоря - натърти Елин. - Гнус ме е, че е оставил следа точно тук, където мисля да се пека на слънце. Ще ми съсипва удоволствието.
Роуан се засмя, отблъсна се от стената и застана пред парапета.
- Ако не успеем да го измием, що го покрием с килимче.
Този път Елин се засмя и отиде при него, притискайки се в топлото му тяло, докато слънцето позлатяваше бойното поле, реката, Еленови рога.
- Е, видя всички коридори, зали и стълбища. Какво смяташ за новия си дом?
- Тесничък е, но ще го преживея.
Елин го сръчка с лакът и посочи с брадичка към близката западна кула. Докато северната беше висока, западната беше широка. Величествена. Близо до горните ѝ етажи, надвиснала над внушителната бездна и оградена с каменни стени, една градина сияеше на яркото слънце. Градината на краля.
Е, на кралицата в този случай.
Макар че сега от нея бяха останали затрупани със сняг трънаци, Елин си я спомняше от времето, когато бе принадлежала на Орлон. Розите и висящите плетеници от глициния, фонтаните, разливащи се от ръба на парапетите в откритото пространство отдолу, ябълковото дръвче с цветове като малки снежни топчици през пролетта.
- Чак сега осъзнавам колко ще е удобна за Лапичка - подхвърли, загледана в тайната градина. Запазена само за кралското семейство. Понякога само за краля или кралицата. - Ще трябва да търчи надолу по стълбището на кулата всеки път, щом ѝ се допишка.