Елин изсумтя.
- Ти си наследник на мисенианците - каза тя. - Дребните свади вече са под достойнството ти.
Ансел изпуфтя. Ролф я стрелна предупредително.
- И все пак какво възнамеряваш да правиш с тях? - поинтересува се Елин.
Навярно и другата част от двора ѝ трябваше да присъства на този разговор, но като изпрати Еванджелин да събере съюзниците им, тя бе решила да ги остави да си починат. Роуан пък беше тръгнал да търси Ендимион и Селен. На Селен също ѝ предстоеше да научи нещо доста важно за бъдещето си. И това на Доранел.
Ролф сви рамене.
- Скоро ще решим. Дали да се върнем в Залива на Черепа, или...
Той присви морскозелените си очи.
- Или? - попита с медено гласче Елин.
- Или да изградим наново някогашния си дом в Илиум.
- Защо ти не вземеш решението? - настоя Ансел.
Ролф пак махна с татуираната си ръка.
- Те жертваха живота си в тази война. Заслужават да изберат къде да прекарат остатъка от дните си.
- Мъдро - изцъка с език Елин. Ролф се наежи, но като съзря топлината в очите ѝ, бързо омекна. Тя обърна поглед към Илиас. Бронята на асасина беше очукана и изподрана. - Ти продума ли и дума през цялата война?
- Не - отговори вместо него Ансел.
Синът на Немия господар погледна младата кралица. И задържа взора си върху нея.
Елин усети заряда в погледа, който си размениха. Не беше враждебност - нито страх. Дори можеше да се закълне, че бузите на Ансел пламнаха.
Елин прецени, че ще пощади старата си приятелка, и вместо това каза на всички, - Благодаря ви!
Те извърнаха лица към нея.
Тя преглътна и сложи ръка върху сърцето си.
- Благодаря ви, че се отзовахте на призива ми за помощ. Благодаря ви от името на Терасен. Вечно ще съм ви задължена.
- Ние ти бяхме задължени - натърти Ансел.
- Без мен - обади се Ролф.
Елин му се ухили широко.
- Двамата с теб много ще се забавляваме. - После плъзна очи по всичките си съюзници, уморени от битката, но още на нозе. Всички до един. - Струва ми се, че много ще се забавляваме.
***
По пладне Елин намери Манон в една от кулите на уивърните, откъдето Абраксос съзерцаваше бойното поле.
Двете страни на тялото му и крилете му бяха осеяни с превръзки. Някогашната Водачка на Крилото - също.
- Кралица на крочанките и Железни зъби - каза Елин вместо поздрав и подсвирна тихо. Манон се обърна бавно към нея. Елин чоплеше небрежно ноктите си. - Впечатляващо.
Но лицето, което се извърна към нея...
Беше изпито. Покрусено.
- Чух - прошепна Елин и свали ръце до тялото си, без да стори и крачка към вещицата.
Манон не отговори. Мълчанието ѝ беше красноречиво за Елин.
Не, не беше добре. Да, случилото се я бе съкрушило. Не, не ѝ се говореше за това.
Затова Елин каза само:
- Благодаря ти.
Манон кимна отнесено. Елин тръгна към нея, но я подмина. И отиде при Абраксос, отправил поглед към Тералис. Към опожареното парче земя.
Сърцето ѝ се пръскаше от всичко това - скърбящия уивърн, черната пръст, вещицата зад нея. Но Елин седна до Абраксос. И го погали по главата. Той се притисна към нежния ѝ допир.
- Ще издигнем паметник - каза на уивърна и на Манон. - Стига вие да искате. Така никой никога няма да забрави саможертвата им, както и на кого трябва да сме благодарни всеки ден.
Вятърът пееше глухата си, свистяща песен из кулата. Чуха се стъпки по сламата и Манон седна до нея.
Но Елин не проговори пак, не ѝ зададе други въпроси. Манон си позволи да отпусне рамене, да сведе глава. Както може би не би сторила пред другиго. А и друг едва ли щеше да разбере бремето, което и двете носеха на плещите си.
Кралиците поседяха безмълвно, загледани в опустошената равнина. В бъдещето отвъд нея.
119
Бяха им необходими десет дни да подготвят всичко.
Десет дни да разчистят тронната зала, да измият коридорите на по-долните етажи, да намерят храна и готвачи. Десет дни да почистят кралските покои, да намерят подходящи дрехи и да украсят с подобаваща пищност тронната зала.
Оглеждайки от подиума в тронната зала събраната тълпа и гирляндите от вечнозелени клонки, обкичващи пейките и гредите на тавана, Роуан трябваше да признае, че Лизандра се е справила блестящо. Навсякъде горяха свещи, а девственият сняг, паднал през нощта, скриваше белезите от войната.
Едион, застанал до него, пристъпваше нервно от крак на крак. Лоркан и Фенрис гледаха право напред.
Всички бяха изкъпани, сресани и облечени в одежди, достойни за принцове.
Но Роуан не се интересуваше от това. Зеленият му жакет със сребристи шевове беше най-неудобната дреха, която някога бе носил. Поне Голдрин висеше в ножницата на хълбока му.