За щастие, Лоркан изглеждаше също толкова неловко, пременен в черно. „Ако облечеш друг цвят - беше му подхвърлила Елин, - светът ще се обърне с главата надолу. Така че да се придържаме към траурно черно.“
Лоркан беше врътнал очи. Но Роуан забеляза лицето на Елида, като ги видя двете с Лизандра в коридора пред тронната зала. Прочете любовта и желанието в очите ѝ, когато зърна Лоркан в новите му дрехи. И се запита дали скоро в залата нямаше да се проведе и сватба.
Надниквайки към Едион, също облечен в терасенско зелено, Роуан се усмихна леко. Две сватби... сигурно преди лятото. Макар че нито Лизандра, нито Едион говореха за това.
Когато и последните гости влязоха в препълнената зала, Роуан огледа владетелите и съюзниците, заели предните редици. Ансел от Брайърклиф нервничеше в новите си панталони и жакет, а Ролф беше преметнал ръка през облегалката на пейката зад нейната и се присмиваше на осезаемото ѝ неудобство. Илиас, облечен в белите одежди на народа си, седеше от другата ѝ страна, същинско олицетворение на невъзмутимото спокойствие. На реда пред тях беше Галан в официалната си премяна на принц, вдигнал гордо брадичка. Той намигна на Роуан, когато ашриверските му очи срещнаха неговите.
Роуан само кимна на младежа. Сетне и на братовчедите си Енда и Селен, седнали до пътеката. Селен бе имала нужда от няколкочасово усамотение, когато Роуан ѝ съобщи, че вече е кралица на Доранел. Елфическата кралица на Изтока.
Среброкосата му братовчедка не се беше пременила според новата си титла днес - и тя като Енда бе избрала най-запазените си след войната дрехи.
В Доранел щяха да настъпят големи промени и Роуан знаеше, че дори не можеше да ги предвиди. Родът на Белия трън щеше да управлява и потомците на Мора най-сетне се връщаха на власт, но зависеше от тях, от Селен какво ще е управлението. В какъв народ ще се превърнат елфите без тираничното господство на злата кралица.
Още не се знаеше колко от елфите щяха да останат тук, в Терасен. Колко от тях щяха да изградят нов живот в разбитото от войната кралство, да изберат години на тежък труд, вместо да се върнат в земя, в която ги очакваха безгрижни дни и богатства. Елфическите воини, с които се срещна през изминалите две седмици, не говореха по въпроса, но Роуан бе видял как някои гледат с копнеж към Еленови рога, към Оуквалд. Сякаш и те чуваха дивия зов на вятъра.
Не биваше да забравя и за елфите, живели тук преди падението на Терасен. Елфите, които се бяха отзовали на отчаяната молба на Елин и се бяха върнали в тайния си дом сред Вълчото племе, за да се подготвят за дългия път насам. Да се завърнат в Терасен след толкова много години. И то с онези вълци.
Роуан щеше да се потруди кралството да се окаже достойно за завръщането им. Достойно за всичките си обитатели - и човеци, и елфи, и вещици. Кралство, велико като едно време - дори по-велико. Велико като онова в далечния юг, отвъд Тясното море, доказващо, че е възможно да съществува земя на мир и изобилие.
През последните дни гостите от хаганата му бяха разказали доста за кралството си - за политиката и народа си. Сега наследниците седяха от другата страна на тронната зала заедно с Каол и Дориан. Ирен и Несрин също бяха при тях, и двете прелестни в рокли, които навярно бяха взели назаем, защото шивашките ателиета не работеха, а и нямаше материали. Дори бе същинско чудо, че всички бяха намерили достатъчно чисти дрехи.
Манон обаче бе отказала да се премени за повода. Носеше вещерския си кожен костюм. Короната от звезди на главата ѝ хвърляше отблясъци по Петра Синьокръвна и Бронуен Крочан, настанили се от двете ѝ страни.
Едион преглътна звучно и Роуан надникна към отворените врати. После и към лорд Дароу, застанал до празния трон.
Не истински трон - просто по-голям, по-хубав стол, избран от окаяната им колекция от оцелели кандидати.
Дароу също гледаше към отворените врати. Изражението му си оставаше равнодушно, но очите му блестяха.
Проехтяха тръби.
Четиритонов мотив. Изпълнен три пъти.
Пейките простенаха - всички гости се завъртаха към вратите.
Зад подиума, скрити зад изрисуван дървен параван, малка група музиканти засвири тържествения химн. Не беше внушителният оркестър, подобаващ на толкова грандиозно събитие, но и това стигаше.
И бездруго нямаше значение.
Елида се появи в люлякова рокля, с венец от копринени лентички върху сплетената си черна коса. Куцукаше и Роуан знаеше, че нарочно е помолила Лоркан да не придържа глезена ѝ с магията си. Искаше да извърви дългата пътека със собствените си крака.
Въпреки недъга си Господарката на Перант пристъпваше към подиума с грациозна осанка и гордо изопнати рамене, стиснала букет от бодлива зеленика пред гърдите си. Господарка на Перант - и една от придворните дами на Елин. Поне за днес.