Споменът накара Несрин да се усмихне отново въпреки болезнените си крака, докато стоеше в прашната стая, превърната в щабквартира на хаганските наследници, и слушаше разговора им.
- Според Върховната лечителна войниците ни ще са готови след пет дни - известяваше принц Кашин брат си и сестра си.
И Дориан, когото бяха поканили на днешната среща.
- Тогава заминавате? - попита Дориан с леко горчива усмивка.
- Повечето от нас - отвърна Сартак, усмихвайки се със същата тъга.
Защото помежду им бе разцъфнало приятелство, дори и във война. Истинско приятелство, което океаните помежду им нямаше да прекършат.
Сартак каза на Дориан:
- Поканихме те тук днес, защото искаме да ти отправим една доста необичайна молба.
Дориан вирна вежда.
Сартак изтръпна леко.
- Като минахме през Ферианската падина, някои от рукините ни намериха уивърнски яйца. Изоставени. Част от тях искат да останат тук, за да се грижат за тях. Да обучават младите уивърни.
Несрин мигна смаяно заедно с Дориан. Никой не ѝ беше споменал за това.
- Мислех... мислех, че рукините никога не напускат дома си - изпелтечи тя.
- Говорим за млади ездачи - поясни усмихнато Сартак. - И то само двайсетина. - Той пак се обърна към Дориан. - Но ми се примолиха да те питам дали е възможно да останат, когато ние си тръгнем.
Дориан се замисли.
- Не виждам защо не. - Нещо проблесна в очите му. Сякаш му хрумна идея, която скъта някъде в съзнанието си. - Дори за нас ще е чест.
- Само не им позволявайте да доведат уивърните у дома - измърмори Хасар. - До края на живота си не желая да видя уивърн.
Кашин я потупа по главата. А тя му се озъби.
Несрин се засмя, но усмивката ѝ посърна, като забеляза колко тъжно ѝ се усмихва Дориан.
- Май ще загубя още един капитан на Стражата - каза кралят на Адарлан.
Несрин сведе глава.
- Аз...
Не беше очаквала да повдигне тази тема. Не и точно сега.
- Но ще се радвам - продължи той - да нарека още една кралица своя приятелка.
Несрин се изчерви. И бузите ѝ пламнаха още по-силно, когато Сартак подметна с усмивка:
- Не кралица, а императрица.
Тя настръхна и Сартак се засмя. Дориан също.
После кралят я прегърна силно.
- Благодаря ти, Несрин Фалик. За цялата ти помощ.
В гърлото ѝ заседна такава буца, че смогна единствено да отвърне на прегръдката му.
А когато кралят си тръгна, когато Кашин и Хасар отидоха да обядват, Несрин се обърна към Сартак и по гърба ѝ полази същата тръпка.
- Императрица? Сериозно?
Тъмните му очи проблеснаха.
- Спечелихме войната, Несрин Фалик. - Той я придърпа към себе си. - И се прибираме у дома.
Ушите ѝ не бяха чували по-хубави думи.
***
Каол гледаше писмото в ръцете си.
Пристигнало бе преди час, а още не го беше отворил. Като го взе от вестоносеца - едно от отряда деца, командвани от Еванджелин, просто го донесе в спалнята си.
Сега, седнал на леглото, докато светлината от свещите танцуваше по олющените стени на стаята, още не намираше сили да строши червеното восъчно клеймо.
Дръжката на вратата се завъртя и Ирен влезе безшумно в стаята, видимо уморена, но с грейнали очи.
- Трябваше да спиш.
- Ти също - каза той, надниквайки многозначително към корема ѝ.
Тя махна небрежно с ръка, както неизменно откликваше, когато хората я наричаха „спасителка“ и „героиня на Ерилея“. Когато я гледаха със страхопочитание и плувнали в сълзи очи.
Затова Каол се гордееше и за двама им. И щеше да разкаже на детето им за храбростта ѝ, за невижданата ѝ дарба.
- Какво е това писмо? - попита го тя, докато миеше ръцете и лицето си с каната до прозореца.
Отвъд стъклото градът беше смълчан - спеше след дългия ден на работа по разрушеното. Планинците от Белия зъб бяха останали да помогнат. И Каол щеше да ги възнагради за добрината. Вече беше проучил накъде можеха да разширят териториите им - и как да възстановят мира им с Аниел.
Той преглътна сухо.
- От майка ми е.
Ирен застина с мокро лице.
- От... Защо не си го отворил?
Той сви рамене.
- Не всички сме достатъчно смели да се борим срещу зли сили.
Ирен врътна очи, избърса лицето си и седна на леглото до него.
- Искаш ли първо аз да го прочета?
Да, искаше. Дявол да го вземе, искаше. Затова ѝ го подаде безмълвно.
Тя разгъна мълчаливо пергамента и златистите ѝ очи засноваха по изписаните с мастило думи. Каол забарабани с пръст по коляното си. След дългия ден на лечение знаеше, че не е умна идея да кръстосва из стаята, за да разсее нервите си. Едва се беше добрал до леглото си с бастуна.
Ирен сложи ръка на гърлото си и обърна листа, за да прочете написаното отзад.