Като вдигна глава, по бузите ѝ се стичаха сълзи. Тя му върна писмото.
- Трябва да го прочетеш сам.
- Просто ми кажи. - Щеше да го прочете по-късно. - Просто... кажи ми какво пише.
Тя избърса лицето си с ръка. Устните ѝ трепереха, но в очите ѝ се четеше радост. Искрена радост.
- Майка ти пише, че те обича. Че ѝ липсваш. Че ако ние с теб сме съгласни, иска да живее с нас. Заедно с брат ти Терин.
Каол взе писмото и прегледа набързо текста. Не можеше да повярва. Докато не прочете:
Обикнах те в мига, в който разбрах, че растеш в утробата ми.
Дори не опита да спре сълзите си.
Баща ти ми каза какво е правил с писмата ми до теб. А аз му казах, че няма да се върна в Аниел.
Ирен отпусна глава на рамото му, докато Каол четеше редовете.
Годините бяха дълги, а разстоянието помежду ни - голямо. Но като се установиш с новата си съпруга, с рожбата ви, бих искала да ви посетя. И да остана при вас заедно с Терин. Стига да сте съгласни.
Плахи, напрегнати думи. Като че тя самата не вярваше Каол да склони.
Той прочете останалото, преглъщайки тежко, когато стигна до последния ред.
Толкова много се гордея с теб. Винаги съм се гордяла с теб и ще продължавам. Надявам се да те видя скоро.
Каол остави писмото, избърса бузите си и се усмихна на съпругата си.
- Май ще трябва да построим по-голяма къща - пророни.
Широката усмивка на Ирен беше единственият отговор, на който се надяваше.
***
На следващия ден Дориан намери Каол и Ирен в залата на един от по-долните етажи, където бяха разположили ранените. Каол беше в количката си и помагаше на съпругата си в грижите за една ранена крочанка. Дориан им махна да го последват.
Двамата тръгнаха, без да задават въпроси, и той ги заведе до върха на едната кула, където Манон оседлаваше Абраксос за утринния му полет. Където прекарваше всеки свой ден, изграждайки си рутина, която Дориан знаеше, че не само поддържа реда, но и изтласква тъгата настрана.
Като ги видя, Манон спря и сбърчи вежди. Още преди дни се бе натъкнала на Каол и Ирен и макар да не си размениха много думи, поне нямаше лоши чувства въпреки неприятната първа среща на Каол с вещицата. Ирен само я прегърна и Манон ѝ отвърна сковано, а като се разделиха, Дориан можеше да се закълне, че лицето ѝ не изглеждаше чак толкова бледо и изпито като преди това.
Дориан попита кралицата на вещиците:
- Къде ще отидеш, когато всички си тръгнат?
Златистите очи на Манон се впиха в неговите.
Досега не бе посмял да я пита. И двамата не смееха да говорят за това. Както още не ѝ бе споделил името на баща си.
- В Пустошта - каза накрая Манон. - Да видя какво може да се направи.
Той преглътна. Беше чул и крочанките, и вещиците от Железни зъби да приказват за това. У:ещаше нарастващото им напрежение - и вълнение.
- А след това?
- Нищо.
По лицето му се изписа тайна, многозначителна усмивка.
- Така ли?
- Какво искаш? - попита го Манон.
Теб - едва не ѝ отвърна Дориан. - Само теб.
Вместо това обясни:
- Малка група рукини ще останат в Адарлан да обучават новоизлюпените уивърни. Искам ги за мой въздушен легион. И бих желал с другите вещици от Железни зъби да им помогнете.
Каол се покашля и го изгледа така, сякаш опитваше да му каже: „Кога възнамеряваше да ми го споделиш?“.
Дориан му намигна и пак се обърна към Манон.
- Отиди в Пустошта. Изгради наново вещерското кралство. Но си помисли дали не би се върнала тук. Ако не за да станеш командир на легиона, то поне да помогнеш с обучението. - После добави тихо: - И да те виждам от време на време.
Тя продължи да се взира в него.
Дориан понечи да прикрие напрежението си, факта, че идеята, която му бе хрумнала преди броени минути в стаята на хаганските наследници, е превзела напълно мислите му.
Накрая Манон отговори:
- С уивърн полетът от Пустошта до Рифтхолд е само няколко дни. - От очите ѝ надничаше предпазливост, но... и лека усмивка. - Смятам, че Бронуен и Петра са способни да поемат контрола, ако се измъквам от време на време. Да помагам на рукините.
Той видя обещанието в погледа ѝ, в едва забележимата ѝ усмивка. И двамата още скърбяха, още бяха съкрушени, но в този нов свят... навярно можеха да оздравеят. Заедно.
- Защо просто не се ожените? - предложи Ирен и Дориан врътна смаяно глава към нея. - Така ще ви е по-лесно и на двамата. Няма да ви се налага да се преструвате през цялото време.
Каол изгледа учудено съпругата си.
А тя сви рамене.
- Пък и такъв съюз ще е доста ползотворен за двете ни кралства.
Дориан знаеше, че лицето му е поруменяло, когато пак се извърна към Манон, готов да се извини, да отрече.