- И на скромността. Да не я забравяме!
- О, да! - потвърди Елин и обви с ръце врата му.
Кръвта му се нагорещи и закипя от сила, по-велика от тази на всеки бог, съществувал някога, на онези проклети ключове.
Роуан се отдръпна от нея, колкото да опре чело в нейното.
- Да ви отведем в покоите ви, Ваше Величество, за да се отдадете на кралски терзания.
Тя се затресе от смях.
- Всъщност вече имам различни намерения.
Той изръмжа и я гризна нежно по ухото, по шията.
- Добре. Аз също.
- А утре? - попита задъхано Елин и двамата се погледнаха в очите. Усмихвайки се един на друг. - Утре ще ми помогнеш ли да издигнем кралството ни и новия свят от пепелта?
- Утре, и всеки ден след това.
Всеки ден от онези хиляда блажени години, които щяха да изживеят заедно. И след тях.
Един го целуна отново, после го хвана за ръката и го повлече към двореца. Към дома им.
- Каквото и да става? - прошепна.
Роуан я последва, както я бе следвал през целия си живот, още преди да се срещнат, преди душите им да се родят.
- Каквото и да става, Огнено сърце. - Той надникна към нея. - Може ли да те посъветвам какво трябва да възродим най-напред?
Тя се усмихна. Пред тях се разкриваше цяла вечност - бляскава, величава и приказна.
- Запази съвета си за утре.
По-добър свят
Жестоката зима отстъпи място на мека пролет.
През безкрайните снежни месеци всички се трудиха неуморно. По възстановяването на Оринт, по търговските съглашения, по установяването на връзки с кралства, с които никой бе общувал от цял век. Изчезналите елфи на Терасен се върнаха заедно с голяма част от ездачите на вълци и веднага се включиха да помагат. Също като няколкото десетки елфи от Доранел, избрали да останат в кралството, когато Ендимион и Селен се завърнаха в родните си земи.
Елин можеше да се закълне, че ударите на чуковете отекваха из целия континент. Множество народи и територии надигаха отново глави.
От южните земи най-усърден труд кипеше в Ейлве. Макар и с големи загуби, бяха оцелели, и то с несломен дух. Писмото, което Елин изпрати на родителите на Нехемия, беше най-приветливото в живота ѝ. Дано се срещнем скоро - пишеше им, - за да възродим света заедно.
Да - отвърнаха ѝ те. - Нехемия би искала точно това.
Елин държа писмото им на бюрото си месеци наред. Не белег на дланта ѝ, а обещание за светло бъдеще. Клетва да превърнат утрешния ден в сбъднатата мечта на Нехемия.
Когато пролетта най-сетне дойде в Еленови рога, светът се обгърна в зелено, златисто и синьо, а изчистените каменни стени на двореца блеснаха над всичко.
Елин не знаеше защо се събуди призори. Какво я подтикна да се изниже изпод ръката на Роуан. Вреченият ѝ не се разбуди, уморен като нея - като всички наоколо.
Да, и те двамата бяха уморени, дворът им също, но пък и безкрайно щастливи. Елида и Лоркан - вече лорд Лоркан Локан, което обръщение неизменно разсмиваше Елин - тръгнаха към Перант преди седмица, за да се заемат и с тамошната разруха, след като лечителките бяха приключили с последните войници, обсебени от Валгите. Но щяха да се върнат след три седмици. Заедно с всички други господари, отпътували към владенията си веднага щом зимата поразхлаби желязната си хватка. Тогава всички щяха отново да се съберат в Оринт. За сватбата на Едион и Лизандра.
Едион, който вече не беше принц на Вендлин, а законен господар на Терасен.
Елин се усмихна при мисълта, докато нахлузваше халата си и топлите си пантофи с овча вълна. Въпреки че пролетта беше в разгара си, сутрините продължаваха да са хладни. Дори Лапичка спеше на кълбо в мекото си легло пред огъня. Явно беше не по-малко уморена от Роуан, защото дори не открехна очи.
Елин загърна голото тяло на Роуан и се усмихна, когато вреченият ѝ дори не се размърда. Той предпочиташе физическия труд - дълги часове се бъхтеше по разрушените сгради и крепостните стени - пред „дворцовите глупости“, както сам се изказваше. Към това определение причисляваше всички събития, изискващи от него да облече официални дрехи.
И все пак ѝ беше обещал да танцува с нея на сватбата на Лизандра и Едион. Изненадал я беше приятно с танцувалните си умения. „Пазя ги само за специални поводи“, беше я предупредил след коронацията.
Елин му се оплези, обърна се и тръгна към стъклените врати на балкона с изглед към града и равнината отвъд. Сутрешният ѝ ритуал - ставайки от леглото, се шмугваше през завесите и излизаше на балкона, за да вдиша дълбоко утринния въздух.
Да погледа кралството си, тяхното кралство; да си припомни, че е оцеляло. Да се полюбува на пролетната зеленина и на вятъра с аромат на заснежени борове, духащ откъм Еленови рога. Понякога Роуан ѝ правеше компания и я прегръщаше мълчаливо, когато миналото ѝ натежеше твърде много. Когато загубата на човешкия ѝ облик я терзаеше като фантомен крайник. В други случаи, през дните, когато се будеше с бистър поглед и усмивка на лице, той се преобразяваше в ястреб и политаше с планинския вятър, за да покръжи над града, над Оуквалд или над Еленови рога. Така обичаше да прави, когато сърцето му се изпълваше с тъга или с радост.