Той се извърна към Рен, чийто поглед беше прикован в Лизандра. Както винаги, когато приемеше човешкия си облик.
Устоявайки на импулса да стисне челюсти, Едион каза:
- Значи признаваш Каравер за законна територия. Еванджелин продължи да бърбори ведро, но Лизандра плъзна очи към тях.
- Дароу не е господар на Алсбрук - отговори сбито Рен. Наистина. А и кой не би искал толкова красива съседка?
Когато въпросната съседка не живееше в Оринт в друга кожа, под друга корона, използвайки Едион за създаването на фалшив кралски род. Като жребец за разплод.
Лизандра пак кимна с благодарност и Рен се изчерви още повече. Сякаш не бяха клали Валги в снега цял ден. Сякаш не смърдяха още на валгска кръв.
Еванджелин подуши пелерината, с която се беше загърнала Лизандра, и направи физиономия.
- Миришеш ужасно. Всичките миришете ужасно.
- Колко некултурно - смъмри я хамелеонката, но се засмя. Еванджелин постави ръце на хълбоците си в жест, който бе виждал Елин да прави толкова пъти, че сърцето му се сви.
- Ти си ме учила да ти казвам, ако някога миришеш лошо. Особено дъхът ти.
Лизандра се усмихна, а Едион с мъка сдържа собствената си усмивка.
- Така е.
Еванджелин я хвана за ръката и я задърпа към коридора.
- Ще те приютя в моята стая. Имам си баня.
Лизандра стори крачка напред.
- Хубава стая за гост - подхвърли Едион на Рен и вирна вежди.
Сигурно една от най-хубавите, щом си имаше собствена баня.
Рен сведе глава.
- Беше на Роуз.
Най-голямата му сестра. Убита заедно с Рален - средната сестра от потомците на Алсбрук - в магическата академия, където учеха. Разположена прекалено близо до границата с Адарлан, академията се бе озовала точно на пътя на вражеската армия.
Дори преди магията да изчезне, нямаше как да се отбраняват срещу десетохилядна войска. Едион рядко си позволяваше да мисли за клането в Девелин, легендарното училище. Колко деца бе имало в него. И нито едно не беше оцеляло.
Рен беше близък и с двете си големи сестри, но най-вече с жизнерадостната Роуз.
- Тя би я харесала - добави Рен, посочвайки с брадичка към Еванджелин.
И малката беше белязана като Рен, осъзна Едион. Получил бе дългия белег през лицето си, докато бягал от секирата на екзекутора. Родителите му платили с живота си, за да могат да се измъкнат те двамата с Муртауг. Еванджелин се бе сдобила със своите белези от друг вид бягство, измъквайки се на косъм от живот, какъвто бе търпяла настойницата ѝ.
Едион рядко се замисляше и по този въпрос.
Еванджелин продължаваше да тегли Лизандра към коридора, без да се вслушва в разговора им.
- Защо не ме събуди, като пристигна?
Едион не чу отговора на Лизандра, която най-сетне позволи да я отведат. Но не и преди очите ѝ да срещнат неговите.
Опитала бе да говори с него през изминалите два месеца.
Много пъти. Десетки. Той я игнорираше. И накрая, когато стигнаха до бреговете на Терасен, тя се отказа.
Беше го излъгала. Мамила го беше толкова време, че Едион вече не знаеше кой момент между тях, кой разговор беше истински и кой - лъжа. Не искаше да знае. Не искаше да знае дали бе говорила от сърце, след като той така наивно ѝ изля душата си.
Тогава още вярваше, че това ще е последният му лов; че ще има време с нея, време да ѝ покаже всичко, което Терасен можеше да ѝ предложи. Което той можеше да ѝ предложи.
Лъжлива кучка?, беше я нарекъл. Изкрещял ѝ го беше.
Вече разсъждаваше достатъчно ясно, за да се засрами от думите си. Ала гневът оставаше.
Предпазливият поглед на Лизандра сякаш го питаше: „Не можем ли поне в този рядък момент на щастие да говорим като приятели?“.
Едион просто се върна при камината, обръщайки гръб на смарагдовите ѝ очи, на изящното ѝ лице.
Отстъпваше я на Рен. Макар че само при мисълта му идеше да счупи нещо.
Лизандра и Еванджелин напуснаха залата и бодрият глас на момиченцето продължи да отеква по коридора.
Тежестта от разочарованието на хамелеонката остана след нея като призрачен допир.
Рен се покашля.
- Ще ми кажеш ли какво се случва между вас двамата?
Едион му стрелна безизразен поглед, от който всеки по-малодушен мъж би избягал.
- Вземи карти. Искам отново да проучим проходите.
Рен прояви благоразумието да му се подчини.
Едион забоде очи в огъня, толкова вял без искрящата магия на кралицата му.
Още колко ли време имаха, преди воят на вятъра пред замъка да бъде заглушен от рева на зверовете на Ераван?
***
Едион получи отговор още призори на следващия ден.
Седнал в единия край на дългата маса в тържествената зала, докато Лизандра и Еванджелин закусваха тихо в другия, той овладя разтрепераните си пръсти, за да отвори писмото, донесено преди броени секунди от вестоносеца. Рен и Муртауг, настанени от двете му страни, не посмяха да го разпитват, докато го четеше. Веднъж. Втори път.