Накрая Едион остави писмото. Вдиша дълбоко и отправи свъсен поглед към воднистата сивкава светлина, процеждаща се през прозорците високо на стената.
Погледът на Лизандра го притискаше от другия край на масата. Ала тя остана на мястото си.
- От Килиан е - обяви дрезгаво Едион. - Войските на Морат са акостирали при Елдрис.
Рен изруга. Муртауг запази мълчание. Едион остана седнал, тъй като не знаеше дали коленете ще го удържат.
- Унищожил е града. Превърнал го е в купища руини, без да пусне нито един войник.
Едион не можеше да си обясни защо Мрачният крал бе чакал толкова време.
- С кулите на вещиците? - попита Рен.
Едион му беше предал всичко, което Манон Черноклюна му разказа по време на прехода им през Каменните блата.
- Не пише. - Съмняваше се Ераван да е използвал кулите, защото огромните им размери налагаха превозване по суша, а разузнавачите на Едион щяха да забележат, ако някой пробваше да прекара трийсетметровите съоръжения през територията им. - Но взривовете са изравнили града със земята.
- Елин? - почти прошепна Муртауг.
- Добре е - излъга Едион. - Заминала е обратно за лагера в Оринт ден преди нападението.
Естествено, в писмото от Килиан не се споменаваше нищо за местонахождението ѝ, но главният му командир предполагаше, че тъй като не бяха открили тялото ѝ, нито пък враговете празнуваха победата си над нея, кралицата им бе смогнала да се измъкне.
Муртауг видимо се поотпусна в стола си, а Лапичка сложи златистата си глава върху бедрото му.
- Слава на Мала за огромната ѝ милост!
- Не бързай да я прославяш. - Едион пъхна писмото в джоба на дебелата пелерина, която носеше заради хладното течение в залата. Изобщо не я прославяй, едва не добави. - На път към Елдрис войските на Морат са унищожили десет от бойните кораби на Вендлин край бреговете на Илиум, а останалите са отстъпили нагоре по Флорин заедно с нашите.
Муртауг потри челюст.
- Защо не са ги подгонили нагоре по реката?
- Кой знае? - По-късно щеше да мисли за това. - Ераван си е набелязал Елдрис и ето че го превзе. Явно възнамерява да изпраща войските си оттам. Ако никой не ги спре, ще достигнат Оринт за седмица.
- Трябва да се върнем в лагера - каза Рен с помръкнало лице. - Да изпратим флотата надолу по Флорин, за да атакува с Ролф по море. Ние ще ги нападнем по суша.
На Едион не му се искаше да им напомня, че не бяха чували нито дума от Ролф, освен смътните му доклади за издирването на разпилените мисенианци и легендарната им флота. Шансът Господаря на пиратите да им се притече на помощ бе толкова нищожен, колкото прословутото Вълчо племе в далечния край на Анаскаулската планина да се спусне към бойното поле. Или елфите, избягали от Терасен преди цяло десетилетие, да се завърнат от новия си дом и да се присъединят към силите на Едион.
Пресметливото спокойствие, ръководило Едион в множество битки и кланета, обгърна съзнанието му плътно като дебелата пелерина на раменете му. Сега бързината щеше да е най-важният им съюзник. Бързината и трезвата мисъл.
Трябва да удържите фронта - нареди му Роуан, преди да се разделят. - Спечели ни колкото можеш повече време.
Щеше да спази обещанието си.
Той плъзна поглед към хамелеонката и Еванджелин замлъкна. - Колко души можеш да пренесеш в облика си на уивърн?
2
Елида Локан си бе мечтала да отпътува към някое далечно място, където никой не знаеше за Адарлан и Терасен, толкова далечно, че Върнън никога да не я намери.
Не беше очаквала, че мечтата ѝ наистина ще се сбъдне.
Застанала сред прашна древна уличка в също толкова прашен древен град в кралство на юг от Доранел, Елида се любуваше на обедната песен на камбаните, докато слънцето приличаше светлите каменни сгради, а сухият вятър метеше тесните улици между тях. Беше чула името на града поне три пъти, но още не можеше да го произнесе.
Не че имаше значение. Едва ли щяха да се задържат тук. Не се задържаха в нито един от градовете, през които минаваха, нито в горите, планините и низините. Прелитаха през кралствата по пътя си, следвайки безпощадното темпо на принц, който почти не си спомняше как да говори, камо ли да се храни.
Елида надзърна свъсено към похабените вещерски кожени дрехи, съдраната си сива пелерина и очуканите си ботуши, сетне надникна към двамата си спътници. Да, и тримата изглеждаха окаяно.