— И? — подканих я нетърпеливо.
— Налага се да се прави укрепване, но трябват пари, а Карл твърди, че нямаме, затова било най-добре да си мълчим; щели да минат поне двайсет години, преди строежът да се наклони. Аз, естествено, не одобрих идеята му и се залових сама да проверя финансовото ни състояние, за да проуча какви са възможностите да изтеглим нов кредит от банката. Може, но искат, оказа се, сериозно обезпечение. Ще се поинтересувам дали съпругът и деверът ми са склонни да ипотекират необработваемите земи в „Опгор“, отговорих. Служителката каза… — Шанън млъкна, преглътна и чак тогава продължи: — … каза, че според имотния регистър върху въпросната поземлена собственост вече е учредена ипотека в полза на частно лице. На всичкото отгоре съгласно документите като собственик на терена бил вписан само Карл Опгор, защото в началото на есента бил откупил твоя дял.
Взирах се втренчено в Шанън. Наложи се да се прокашлям, за да си възвърна гласа:
— Не е вярно. Станала е грешка.
— И аз това казах в банката. Но те ми показаха копие от документа за продажба с подписа на Карл и с твоя подпис. — Шанън вдигна телефона си пред очите ми. И той наистина беше там. Моят подпис. Тоест, нещо, което приличаше на моя подпис. Толкова много, че само един човек би бил способен на толкова правдоподобна имитация — човекът, научил се да наподобява почерка в ученическите ми съчинения.
В съзнанието ми изплува реплика на Карл към датския главорез, докато седяха в кухнята. „Вилумсен има обезпечение за заема.“ И отговорът на датчанина: „Което, твърди той, не струва нищо без хотела.“ Вилумсен, който иначе разчиташе само на мъжка дума, не се бе доверил на Карловата и му бе поискал необработваемата площ от имота ни като гаранция.
— Знаеш ли как наричаше татко окаяната ни ферма? — попитах.
— Не.
— Кралството. „Опгор“ е нашето кралство, повтаряше непрекъснато, сякаш се тревожеше да не би аз и Карл да се отнасяме твърде лековато към поземлената собственост.
Шанън мълчеше.
Прокашлях се.
— Карл е подправил подписа ми. Знае, че никога не бих се съгласил да ипотекираме нашите земи в полза на Вилумсен, затова си е присвоил моя дял зад гърба ми.
— И сега се води собственик на цялата земя.
— На хартия — да. Ще си върна моя дял.
— Дали ще успееш? Разполагал е с достатъчно време дискретно да прехвърли собствеността обратно на твое име, след като Вилумсен е анулирал заема. Защо не го е направил?
— Сигурно от ангажименти не е успял.
— Събуди се, Рой. Да не излезе, че познавам брат ти по-добре от теб? Докато земята се води на негово име, той я притежава. Говорим за човек, който, без да му мигне окото, е измамил свои бизнес партньори и приятели в Канада и после е офейкал. При посещението ми в Торонто през пролетта узнах доста подробности около случилото се тогава. Говорих с един от бившите му съдружници — близък наш приятел. Навремето, като видял накъде отиват нещата, настоял да уведомят инвеститорите за големите загуби и да спрат проекта, преди предприемачите да загубят още пари, но Карл го заплашил с убийство.
— Карл е много силен, но само на приказки.
— Отбил се при въпросния наш приятел, докато човекът бил сам в дома си. Насочил срещу него пистолет, Рой. Заканил се да убие и него, и семейството му, ако не си затваря устата.
— Паникьосал се е.
— А сега какво, мислиш, е състоянието му?
— Карл не би откраднал от мен. Аз съм му брат, Шанън. — Усетих дланта ѝ върху лакътя ми. Понечих да се отдръпна, но не го направих. — И не би убил човек — заявих с несигурен глас. — Не и така. Не и за пари.
— Може би не. За пари може би не.
— Какво искаш да кажеш?
— Няма да ме пусне да си отида. Вече не.
— Вече не? И какво се е променило в сравнение с преди?
Тя се вгледа в очите ми. В гората зад нас нещо изпука.
Шанън ме прегърна.
— Иска ми се никога да не бях срещала Карл — прошепна в ухото ми. — Но тогава нямаше да срещна и теб, та не съм сигурна дали да не съм благодарна на съдбата. Сега обаче ни е нужно чудо. Трябва ни намеса свише, Рой.
Облегна брадичка на рамото ми така, че двамата да гледаме в различни посоки. Тя — отвъд оградата, към черните горски дебри, аз — към поляната и към магистралата, която отвеждаше нататък, надалеч, към други места.
Нещо пак изпука. Над нас се спусна сянка. Птичият концерт секна рязко, сякаш диригент бе вдигнал палката си.
— Рой… — прошепна Шанън и повдигна брадичка от рамото ми.
Погледнах я. Взираше се напред. Едното ѝ око беше широко отворено, другото — почти затворено. Обърнах се и какво да видя? Четири крака над оградата. Плъзнах поглед нагоре по краката. И още по-нагоре. Най-сетне се появи тяло и врат, източващ се нагоре успоредно на стволовете на дърветата.