Беше чудо.
Жираф.
Дъвчеше и ни гледаше с безразличие. Имаше мигли като на Малкълм Макдауъл в екранизацията по романа „Портокал с часовников механизъм“.
— Забравих да ти кажа, че това е зоопарк — казах.
— Да — кимна Шанън. Жирафът дръпна с уста тънък гол клон и слънчевата светлина пробяга по обърнатото ѝ нагоре лице. — Забравиха да ни кажат, че това е зоопарк.
След разходката из гората с Шанън се върнахме в бензиностанцията.
Казах ѝ да се прибере с волвото. Като приключа, ще ѝ звънна и тя ще дойде да ме вземе. Исках да прегледам счетоводната документация, но не успях да се съсредоточа. Карл ме беше продал. Беше ме преметнал, беше откраднал бащиното ми наследство и го беше продал на човек, дал най-висока цена. Без угризения ме остави да се превърна в убиец, да убия Вилумсен, за да спася неговата, на Карл, кожа. Както обикновено. Въобще не беше намекнал, че ме е измамил. Да, той ме измами!
Целият треперех от гняв. Не успявах да се успокоя. Накрая отидох в тоалетната и повърнах. После се разридах вътре с надеждата, че никой не ме чува.
Какво, по дяволите, да направя?
Погледът ми падна върху плаката пред мен — същия онзи от служебната тоалетна в Ус. ПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА. ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ТЕБ. НАПРАВИ ГО СЕГА.
И в този миг взех решение. Сигурен съм, че е било точно тогава. Но, естествено, не е изключено да е било и по-късно същата вечер. Когато узнах втората причина Шанън да ми гостува в Кристиансан.
63
Седях безмълвно до кухненската маса, която с Шанън внесохме в дневната.
Тя беше ходила на пазар в търговския център и беше приготвила ку-ку — едно от най-популярните национални ястия в Барбадос. Съставките му включват царевично брашно, банан, домат, лук, чушка. Е, наложило се да замени традиционната за рецептата летяща риба с треска, но пък беше доволна, че намерила бамя и хлебен плод — важни компоненти на ястието.
— Не ти ли харесва? — попита Шанън.
Поклатих глава.
— Изглежда много апетитно.
— Най-после открих добре заредени магазини за хранителни стоки — малко припряно сподели тя. — Имате най-високия жизнен стандарт в целия свят, а се храните като бедняци.
— Вярно е.
— Храните се толкова набързо, защото сте свикнали с безвкусна храна.
— Вярно е.
Напълних чашите с бяло вино. Преди две седмици, когато стана ясно, че бензиностанцията в Кристиансан се е изкачила на трето място в класацията, Пия Сюсе и централата ми го изпратиха. Оставих бутилката върху масата, но не посегнах към чашата си.
— Продължаваш да мислиш за Карл — отбеляза Шанън.
— Да.
— Питаш се как е могъл да те предаде толкова подло?
Поклатих глава.
— Питам се как аз можах да го предам толкова подло.
Шанън въздъхна.
— Човек не избира в кого да се влюби, Рой. Ти каза, че за вас, планинците, влюбването е повлияно от прагматични съображения. Сега обаче виждаш, че не е точно така.
— Може би не. Но може би все пак не е толкова случайно.
— Така ли?
— Стенли ми разказа за някакъв французин, философ или нещо подобно, според когото ние, хората, пожелаваме онова, което желаят другите. Тоест, подражаваме им.
— Миметично желание — подсказа ми Шанън. — Рене Жирар.
— Точно така се казваше.
— Жирар определя като романтична илюзия схващането, че човек следва собственото си сърце и индивидуалните си желания, защото ние, хората, нямаме лични вътрешни желания, освен задоволяването на най-първичните ни потребности. Искаме каквото искат околните. Това е като куче, което не проявява никакъв интерес към играчката си, но изведнъж непременно я иска, когато друго куче се поинтересува от нея.
Кимнах.
— На същия принцип желанието ти да притежаваш определена бензиностанция се увеличава, чуеш ли, че и други са ѝ хвърлили око.
— Затова и архитектите държат непременно да получат определена поръчка, щом за нея се съревновават най-добрите в гилдията.
— Затова и грозният глупав брат пожелава жената на способния привлекателен брат.
Шанън чоплеше храната в чинията си.
— Да не ми казваш, че чувствата ти към мен са свързани с Карл?
— Не. Не казвам нищо. Защото не знам нищо. Навярно ние, хората, сме загадка за себе си толкова, колкото и за другите.