Шанън докосна с върховете на пръстите си винената чаша.
— Не е ли печално, ако наистина сме способни да обичаме само онова, което обичат други?
— Чичо Бернард твърдеше, че много неща изглеждат печални, ако човек се вторачва в тях твърде продължително и съсредоточено. Затова било по-добре да си сляп с едното око.
— Може би.
— Да се опитаме ли да бъдем слепи? Поне за една нощ.
— Добре — усмихна се насила тя.
Вдигнах чашата си. Шанън — своята.
— Обичам те — прошепнах.
Усмивката ѝ стана по-широка, очите ѝ заискриха като Бюдалското езеро през ясен слънчев ден и за миг забравих всичко друго. Надявах се тази нощ да бъде изцяло наша, пък после, ако ще, да падат атомни бомби. Нещо повече. Исках да падне атомна бомба. Защото вече бях взел решение — или поне така е останало в паметта ми. И предпочитах ядрен взрив пред онова, което ми предстоеше.
Оставих чашата. Шанън още не бе изпила своята, но въпреки това стана, наведе се над масата и духна свещта.
— Времето е твърде малко — каза. — Твърде малко, за да не го прекарам гола до теб.
В четири без осем през нощта Шанън рухна върху мен за пореден път. Потта ѝ се смеси с моята. Имахме еднаква миризма и еднакъв вкус. Надигнах глава да погледна часовника върху нощното шкафче.
— Имаме три часа — обади се тя.
Отпуснах се върху възглавницата и опипом докопах кутийката със снус до часовника.
— Обичам те — прошепна Шанън.
Събуждаше се, изричаше обяснение в любов и пак започвахме да се любим. После заспиваше.
— И аз те обичам, планински дъждосвирецо — отвръщах ѝ със същата интонация, сякаш дълбокото значение на тези думи ни бе известно до степен да не се налага в изричането им да влагаме чувства, смисъл или убедителност; беше достатъчно да ги произнасяме, да ги повтаряме напевно като мантра, като наизустено заклинание.
— Днес плаках — споделих и пъхнах пликче снус под устната си.
— Сигурно не ти се случва често.
— Не.
— За какво плака?
— Знаеш. За всичко.
— Да, но кое конкретно отприщи сълзите?
Замислих се.
— Плаках за онова, което изгубих днес.
— Семейния имот?
Засмях се.
— Не, не заради фермата.
— За мен?
— Никога не си била моя. Плаках за Карл. Днес изгубих по-малкия си брат.
— Разбира се — прошепна Шанън. — Извинявай. Толкова съм глупава.
Сложи ръка върху гърдите ми. И аз усетих, че това докосване е по-различно от престорено невинните докосвания, които — и двамата знаехме — бяха прелюдия към нов любовен акт. Изпитах предчувствие. Шанън сякаш се опитваше да сграбчи сърцето ми. Не, не да го сграбчи, а да го усети. Опитваше се да долови ударите му, как ще реагира то при нейните думи.
— По-рано днес ти казах, че проблемите с хотела са само една от причините да дойда тук.
Пое си дъх. Аз стаих моя.
— Бременна съм.
Продължавах да сдържам дъха си.
— От теб. Нотуден.
Тези пет думи съдържаха отговорите на всички възможни въпроси относно случилото се и все пак ме връхлетя лавина от мисли — до една последвани от въпросителен знак.
— Ендометриозата… — подхванах.
— Затруднява забременяването, но не го прави невъзможно. Направих си тест. Най-напред не повярвах. Ходих на лекар и той потвърди.
Възобнових дишането си. Приковах поглед в тавана. Шанън се сгуши в мен.
— Мислех да го махна, но не мога. Не искам. Навярно за един-единствен път в живота ми планетите са били разположени така, че тялото ми да зачене. Но аз те обичам, а детето е колкото мое, толкова и твое. Какво искаш ти?
Лежах безмълвен, дишах в мрака и се питах дали сърцето ми дава на ръката ѝ искания отговор.
— Искам да стане, както желаеш ти — изрекох.
— Страх ли те е?
— Да.
— Радваш ли се?
— Да — отвърнах след кратко вглеждане в себе си.
По дишането ѝ усетих, че е на път да се разплаче.
— Но, разбира се, си объркан и се чудиш как да постъпим — продължи тя. Гласът ѝ трепереше и говореше бързо, за да довърши мисълта си, преди да се е разридала. — Не знам какво да ти кажа, Рой. Налага се да остана в Ус до построяването на хотела. Сигурно смяташ детето за по-важно от някакъв си строеж, но…
— Шшт — погалих с показалец меките ѝ устни. — Знам, знам. Грешиш. Не съм объркан. Наясно съм точно какво трябва да направя.
Докато тя мигаше в мрака, еклерите ѝ просветваха и угасваха, все едно някой щракаше ключ за осветление.
НАПРАВИ КАКВОТО ТРЯБВА, мина ми през ума. ВСИЧКО ЗАВИСИ ОТ ТЕБ. НАПРАВИ ГО СЕГА.