Както споменах, не съм сигурен дали взех решението в служебната тоалетна, или по-късно, в леглото с Шанън, след като тя ми съобщи, че носи в утробата си моето дете. А и едва ли е особено важно. Навярно би представлявало интерес само за академичните среди, както се казва.
Така или иначе, доближих устни до ухото на Шанън и ѝ прошепнах какво трябва да се направи.
Тя кимна.
Остатъка от нощта прекарах буден.
Началото на строежа беше планирано за след четиринайсет дни. Над кухненския плот висеше поканата с анонс, че на събитието в Ортюн ще пее Род.
Вече броях оставащите часове.
И страдах.
Огромното черно возило се движеше. Гумите се въртяха бавно, сякаш неохотно, а чакълът под тях хрущеше. Под стърчащите „опашни перки“34 на задната броня светеха в червено два тесни, вертикално разположени фара. Кадилак „Де Вил“. Слънцето беше залязло, но зад завоя оранжев ръб обрамчваше Отертин. В планината зееше двестаметров процеп, просечен сякаш с брадва.
— Ти и аз, Рой, си нямаме никого другиго — често повтаряше Карл. — Всички други, които си мислим, че обичаме или че ни обичат, са миражи в пустиня. А ти и аз сме едно. Братя. Двама братя в пустинята. Загине ли единият, свършено е и с другия.
Да. И смъртта няма да ни раздели. Ще ни обедини.
Кадилакът набра скорост. Към ада, където рано или късно ще отидем всички ние, които носим убийството в кръвта си.
64
Официалната церемония по възобновяване на строителните работи щеше да започне чак в седем вечерта.
Въпреки това потеглих от Кристиансан още в ранни зори. Сутрешната светлина озаряваше общинската табела, Когато влязох в Ус.
Снегът се бе стопил с изключение на мръсни сиви участъци покрай пътя, останали от разтопени преспи. Ледът върху Бюдалското езеро изглеждаше прояден като мокри бучки захар. Тук-там по повърхността се виждаше вода.
Няколко дни по-рано бях предупредил Карл по телефона, че ще се прибирам в Ус, но ще се видим чак на откриването, защото през целия ден ще бъда зает в бензиностанцията — насрочена е ревизия за последните пет години. Бензиностанцията в Ус е избрана на случаен принцип и проверката е чисто рутинна, излъгах. Аз само ще им помогна във връзка със счетоводните документи, когато бях управител. Не знам колко време ще отнеме, казах на Карл. Може да продължи няколко часа, а може и два дни. Но ако е необходимо да остана, ще нощувам в сервиза. Карл не възрази; и без това той и Шанън щели да бъдат заети с подготовката на церемонията по откриването и празненството в Ортюн след това.
— Искам обаче да обсъдя с теб един въпрос — заключи той. — Ако ти е по-удобно, ще дойда в бензиностанцията.
— Ако ми се освободи малко време, ще ти дам знак и ще пийнем по бира в „Свободно падане“ — обещах му.
— Кафе — уточни той. — Изцяло спрях алкохола. За новата година си обещах да стана скучен. Според Шанън за момента се справям отлично.
Карл звучеше в добро настроение. Смееше се и се шегуваше. Човек, оставил най-лошото зад гърба си.
При мен, уви, беше точно обратното.
Паркирах колата пред сервиза и погледнах нагоре към „Опгор“. Полегатата сутрешна светлина позлатяваше планината. По слънчевите склонове беше сухо, а по сенчестите места снегът се бе задържал.
На път към бензиностанцията забелязах, че около колонките е мръсно. На касата беше Егил — точно както очаквах. Тъкмо обслужваше клиент. Отне ми няколко секунди да позная прегърбения мъж. Му, тенекеджията. Останах до вратата. Егил не ме беше видял. Пресегна се към рафта отзад. Там стояха опаковките с хапчето „антибебе“. Затаих дъх.
— Друго? — попита Егил и постави кутийка пред Му.
— Няма.
Му плати, обърна се и тръгна към мен.
Взирах се в кутийката в ръката му.
Парацетамол.
— Рой Опгор. — Спря пред мен с широка усмивка. — Бог да те поживи.
Не знаех какво да кажа. Зорко наблюдавах ръцете му, докато прибираше опаковката с болкоуспокояващи таблетки в джоба на палтото си. Само по езика на тялото умея да разпознавам кога някой възнамерява да ме нарани. Поведението на Му обаче не излъчваше такива сигнали. Той ми протегна десницата си и улови ръката ми. Първата ми реакция беше да издърпам дланта си, но нещо, навярно свойското му поведение и болната, но мека светлина в очите му ме възпряха. Той внимателно стисна ръката ми между дланите си.
— Благодарение на теб, Рой, се завърнах в стадото.
— Така ли?
— Бях пленник на дявола, но ти ме освободи. Мен и семейството ми. Изби дявола от мен, Рой Опгор.
И си тръгна. Обърнах се и го проследих с поглед. Чичо Бернард казваше, че понякога, когато не откриваш решение на механичен проблем, най-добре е да вземеш чук и да удариш с всичка сила. И това оправяло нещата. Понякога. Изглежда този подход бе проработил при Му.
34
Става дума за двойка декоративни елементи с формата на опашни перки върху задницата на автомобила. Внедряването им в автомобилния дизайн през петдесетте години на XX век — така нареченият „авиостил“ — е в резултат от желанието да се постигне визуална прилика с американските изтребители. — Бел.прев.