Отпадъци край колонките.
В единайсет станах и излязох.
— Рой! — Стенли се надигна от стола зад малкото бюро в лекарския си кабинет, заобиколи и ме прегърна. — Много ли чака?
— Двайсетина минути. Секретарката ти ми отпусна съвсем кратка аудиенция, така че няма да ти отнемам много време.
— Сядай. Всичко наред ли е? Как е пръстът?
— Всичко е наред. Идвам само да те питам нещо.
— Кажи.
— На трийсет и първи декември, ако си спомняш, аз тръгнах по-рано пеша към площада. Забеляза ли дали и Дан Кране пое към площада? С кола ли беше? Забави ли се, преди да дойде на площада?
Стенли поклати глава.
— А Курт Улсен?
— Защо се интересуваш, Рой?
— По-късно ще ти обясня.
— Добре. Нито Дан, нито Курт не излязоха. Духаше ужасено, а вкъщи беше толкова приятно, че останахме да си бъбрим сладко-сладко. Докато, разбира се, не чухме сирената на пожарната.
Кимнах бавно. Теорията ми рухна.
— Преди полунощ си тръгнахте само ти, Симон и Грете.
— Нито един от нас не беше с кола.
— Напротив, Грете беше с кола.
— Вярно. Каза, че обещала на родителите си да се прибере и заедно да посрещнат Новата година. А каква кола караше Грете?
Стени се засмя.
— Познаваш ме, Рой. Бъкел не разбирам от автомобилни марки. Мога само да ти кажа, че колата беше съвсем нова и червена на цвят. Май ауди.
Кимнах още по-бавно. Пред очите ми се появи червено ауди, което в полунощ на трийсет и първи декември завива към „Нергор“. А в тази посока, освен „Нергор“ и „Опгор“ е единствено хотелът.
— Като казах нова, та се сетих — възкликна Стенли. — Честито!
— За какво? — Машинално си помислих за третото място в класацията на най-оборотните бензиностанции, но подобни „новини“, разбира се, рядко напускат тесните граници на браншовите среди.
— Нали ще ставаш чичо.
След две секунди Стенли се разсмя още по-гръмко.
— Несъмнено сте братя. Карл реагира по абсолютно същия начин. Пребледня като мъртвец.
Нямах представа какъв е цветът на лицето ми, но имах чувството, че сърцето ми спря. Окопитих се.
— Ти ли прегледа Шанън?
— Колко други лекари виждаш тук? — разпери ръце Стенли.
— И съобщи на Карл, че ще става баща?
Стенли смръщи чело.
— Не, предполагам, че Шанън го е направила. Случайно засякох Карл в магазина, честитих му и споменах за какви две-три неща да внимават той и Шанън с напредването на бременността. И той взе, че пребледня както ти в момента. Разбираемо е. Когато някой ти се натресе изневиделица и ти напомни, че ще ставаш баща, усещаш на плещите си цялата плашеща отговорност. През ум не ми беше минавало, че и с чичовците е същото, но явно е така — засмя се Стенли.
— Казал ли си на друг, освен на Карл и на мен?
— Не, не, все пак съм длъжен да пазя лекарска тайна. — Млъкна рязко и допря три пръсти до основата на косата си. — Опа. Ти май не знаеше за бременността на Шанън? Реших, че… Понеже с Карл сте много близки.
— Сигурно са искали да го запазят в тайна, докато не се уверят, че всичко е наред. При толкова неуспешни опити на Шанън да зачене…
— Уф, постъпих непрофесионално — смути се здравата Стенли.
— Не се притеснявай — изправих се. — Занапред и двамата ще бъдем крайно дискретни.
Изнизах се, преди Стенли да ми напомни за обещанието да му обясня защо го разпитвам за трийсет и първи декември. Излязох от лекарския кабинет. Качих се във волвото. Без да паля колата, се втренчих през предното стъкло.
Значи, Карл знае, че Шанън е бременна. Знае, но не ѝ е искал обяснение. Не бе споделил и с мен. Дали е наясно, че не той е бащата? Дали се е досетил какво става? Че аз и Шанън играем в един отбор срещу него. Извадих си телефона. Поколебах се. С Шанън бяхме съставили изключително подробен план, включително и за да не се налага да се чуваме по телефона по-често, отколкото е естествено за снаха и девер. Според „Истински престъпления“, при разследване на убийство полицията проверява най-напред с кого са разговаряли по телефона в часовете, предшестващи престъплението, близките на жертвата или други потенциални заподозрени. Реших какво ще правя. Набрах номер.
— Да? — обадиха се отсреща.
— Имам един свободен час.
— Супер — възкликна Карл. — В „Свободно падане“ след двайсет минути.
65
В „Свободно падане“ заварих обичайната предобедна клиентела: запалени почитатели на конни надбягвания и активни ползватели на системата за обществено осигуряване.
— Една бира — поръчах на Ерик Нерел.
Изгледа ме студено. До съвсем скоро Ерик фигурираше в списъка ми със заподозрени за палежа на хотела, но днес този списък се сведе до едно-единствено име.