— Разбира се, че тази мисъл ми е минавала през ум — потвърди тя, снижавайки глас. — И на теб ти е минавала. Затова и те подозирах в палежа. Малко преди полунощ ти изчезна. Никой не разбра къде се покри.
— Не аз подпалих хотела.
— Тогава остава само един възможен подпалвач.
Устата ми беше пресъхнала. По дяволите, нямаше никакво значение кой е подпалил проклетия хотел. Разнесе се слабо бръмчене. Нямах представа дали беше от сешоара, или от моята глава.
Грете млъкна, когато видя как вадя ножицата от несесера. Явно улови нещо в погледа ми, защото вдигна отбранително ръце пред себе си.
— Рой, нали не мислиш да…
И досега не знам. И представа си нямам какво мислех да правя в онзи момент. Знам само, че всичко напираше неудържимо: всичко случило се, всичко, което нямаше да се случи, всичко, което щеше да се случи, а не биваше да се случва, но вече не можеше да се избегне. То се надигаше у мен като фекалии в запушен клозет. Отдавна се покачваше все по-нагоре и по-нагоре. Сега стигна до ръба и преля. Ножицата беше остра. Щеше да бъде достатъчно да я навра в противната ѝ уста, да накълцам на парчета белите ѝ бузи, да изрежа онези грозни думи: кръшкане, пачавра.
И въпреки това се възпрях.
Погледнах ножицата. Японска стомана. И през ума ми се стрелнаха тактовите думи за харакири. А дали пък аз не вървях към пълен провал. Дали аз, а не Грете, трябва да бъда изрязан от тялото на обществото подобно на злокачествен тумор?
Не, и двамата. И двамата заслужавахме наказание. Да бъдем изгорени.
Грабнах стария черен кабел на сешоара, разтворих ножицата, после стиснах дръжките. Острата стомана сряза изолацията на кабела и когато стоманата влезе в съприкосновение с медта на проводника, едва не пуснах ножицата при удара на тока. Бях обаче подготвен и съумях да поддържам равномерен натиск върху ножицата, без да прережа кабела.
— Какви ги вършиш! — изкрещя Грете. — Това е „Нигата 1000“! Ще съсипеш сешоар от хиляда деветстотин…
Със свободната си ръка сграбчих нейната. Веригата се затвори и токът започна да тече през нас. Грете се опита да се отскубне, но аз я държах здраво. Гледах как тялото ѝ се тресе, а очите се подбелват, докато каската пукаше и пръскаше искри. От гърлото ѝ се изтръгна продължителен писък, първо тънък и умолителен, после — див и заповеднически. Сърцето ми блъскаше лудешки в гърдите, знаех отлично, че сърцето може да издържи двеста милиампера ограничено време, но, дявол да го вземе, не пусках. Защото Грете Смит и аз бяхме там, където заслужавахме да бъдем: обединени в кръг от болка. От каската лумнаха сини искри. И макар усилието да стискам да поглъщаше цялото ми внимание, долових миризма на опърлена коса. Затворих очи, стискайки с ръце. Бръщолевех несъществуващи думи, както бях чувал да прави проповедникът Арман, докато цери и спасява души в Ортюн. Писъците на Грете станаха проглушителни и от тях едва чух воя на включила се противопожарна аларма.
Тогава пуснах и Грете, и ножицата, и отворих очи.
Грете мигом се измъкна от каската. Видях бъркотия от стопени ролки и горящи коси. Тя се втурна към умивалника, пусна душа слушалка и започна да гаси.
Отидох до вратата. По стълбището навън чух пъргаво слизащи стъпки. Явно невропатията си беше дала почивка. Обърнах се и погледнах Грете. Беше извън опасност. Сив дим се виеше от останките от трайните ѝ къдрици — въпреки всичко бяха излезли толкова трайни. Гледката напомняше подпалило се барбекю, върху което някой е лиснал кофа вода.
Излязох в коридора. Изчаках бащата на Грете да слезе достатъчно надолу, та да види ясно лицето ми. Той каза нещо, навярно името ми, но не чух заради воя на алармата. Тръгнах си.
Измина час. Стана три без петнайсет.
Седях в сервиза и се взирах в сака.
Курт Улсен не дойде, не ме арестува, не провали целия замисъл.
Нямаше друг начин. Време беше да се залавям за работа.
Взех сака, качих се във волвото и подкарах към „Опгор“.
67
Излазих изпод кадилака. Над мен Шанън, в тънък черен пуловер, зъзнеше в студения хамбар. Беше скръстила ръце и имаше угрижен вид. Мълчаливо се изправих и изтупах дървени стърготини от работния ми гащеризон.
— Е? — нетърпеливо попита тя.
— Готово е. — Заех се да спускам колата с крика.
После с дружни усилия избутахме колата пред зимната градина навън, с предницата към Козия завой.
Погледнах часовника. Четири и петнайсет. Времето беше напреднало малко повече, отколкото предполагах. Върнах се в хамбара, за да си прибера инструментите. Докато ги пъхах в сака върху дърводелския плот, Шанън застана зад гърба ми и обви ръце около мен.