— Наясно сме, че Грете знае разни неща. Знае разни неща за теб, Рой Опгор. Какви са? — Приближи се с още една крачка и аз усетих ситен дъжд от пръски слюнка по лицето си. — Знае ли за Вилум Вилумсен?
Телефонът звънна в джоба ми, но Курт Улсен го заглуши с гласа си:
— За глупак ли ме мислиш? Че ще повярвам как, видиш ли, убиецът на Вилумсен случайно се подхлъзнал по леда на метри от твоята къща? Че Вилумсен тихомълком е опростил на Карл няколкомилионен заем? Защото, моля ви се, се чувствал морално задължен?
Шанън ли ме търсеше по телефона? Трябваше да видя кой е. Непременно.
— Тия ги разправяй на старата ми шапка, Рой. Историята не познава случай Вилум Вилумсен да е опрощавал дори крона на длъжниците си.
Извадих телефона. Погледнах екрана. О, мамка му.
— Известно ми е, че ти и брат ти имате пръст в тази история. Точно както бяхте замесени и в безследното изчезване на баща ми. Защото ти си убиец, Рой Опгор. Си и винаги си бил!
Кимнах на Курт и за миг словесният поток от устата му пресекна. Той облещи очи, сякаш съм потвърдил твърденията му, но после правилно схвана кимването ми като сигнал, че ще приема обаждането. И думите отново бликнаха:
— Ако не беше чул, че идват свидетели, днес сигурно щеше да убиеш Грете Смит! Щеше…
Извърнах се гърбом, запуших си едното ухо и допрях телефона до другото:
— Кажи, Карл.
— Рой? Нужна ми е помощ!
Светлината сякаш помръкна и някой ме запрати шестнайсет години назад.
На същото място.
Същото отчаяние в гласа на по-малкия ми брат.
Предстоеше да се извърши същото престъпление, само че този път жертвата щеше да е той.
Но още беше жив. И се нуждаеше от помощ.
— Какво има? — успях да изцедя от устните си, докато ленсманът зад мен въртеше изтърканата си плоча.
Карл се поколеба.
— Курт Улсен ли чувам?
— Да. Какво има?
— Церемонията по откриването ще започне всеки момент и предпочитам да отида с кадилака. Обаче има проблем. Сигурно е дреболия, но можеш ли да дойдеш и да се опиташ да го поправиш?
— Идвам веднага. — Прекъснах връзката и се обърнах към Курт Улсен. — Приятно ми беше да си побъбрим, но аз ще тръгвам. Освен ако нямаш заповед за арест.
Докато излизах, той стоеше със зяпнала уста.
Минута по-късно се движех по главния път с волвото.
Сакът с инструментите лежеше на съседната седалка, фаровете на Улсеновия ланд роувър светеха в огледалото ми за обратно виждане, а в ушите ми още кънтеше заканата му на сбогуване да пипне мен и брат ми. За миг се запитах дали не възнамерява да ме следва чак до вкъщи, но когато завих към „Нергор“ и „Опгор“, той продължи направо.
В момента обаче Улсен далеч не беше най-голямата ми грижа.
Нещо с кадилака не било наред — така каза Карл. И какво да е то, по дяволите? Възможно ли бе да се е качил в колата и преди да я е подкарал, да се е усъмнил, че спирачките и воланът не работят както трябва? Не. Не и ако не подозира нищо. А ако някой му е подсказал, че има повреда? Това ли се беше случило? Нима Шанън не бе успяла да изпълни своята част от плана? Нима бе рухнала психически и му бе признала всичко? Или, още по-лошо, нима бе минала на негова страна и му бе казала цялата истина? Или по-точно своята версия на истината. Да, така ще да е станало, отсъдих. Казала е на Карл, че планът да го убием е мой и само мой, че аз знам как е подправил подписа ми върху документите за поземлена собственост. Излъгала го е, че съм я изнасилил, тя е заченала и съм заплашил, ако гъкне, да убия нея, детето и Карл. Защото аз не съм плах, боязлив белогуш дрозд, аз съм татко, ушата чучулига, граблива птица с черна бандитска маска над очите. После Шанън е начертала пред Карл план как да постъпят. Да ме примамят в „Опгор“ и да се отърват от мен, както аз и Карл се бяхме отървали от татко. Защото Шанън, разбира се, знаеше. Знаеше, че братята Опгор са способни на убийство, знаеше, че ще постигне целта си — по един или по друг начин.
Поех си жадно дъх и съумях да изтласкам болестните, неканени мисли. След един завой пред мен се отвори черен тунел на място, където тунел нямаше. Непроницаем мрак, каменна стена и всеки опит да я пробиеш е безнадежден. Дали беше депресията, за каквато ми бе говорил навремето старият ленсман? Дали татковата меланхолия се надигаше в мен, както в нашия край нощта не пада, а се надига от долчинките? Може би. И — странно — с всеки взет остър завой, колкото по-нагоре се изкачвах, дишах все по-спокойно.