Не го смятах за кой знае какво. Дори всичко да приключваше тук, дори днес да удареше последният ми час, бях готов да го приема. Надявах се убийството ми поне да скрепи връзката между Карл и Шанън. Карл беше прагматик, щеше да намери сили да отгледа дете, което биологично не е негово, макар пак да е негова кръв. Да. Изглежда, моята гибел е единствената възможност всичко да завърши щастливо.
Задминах Козия завой и дадох малко повече газ. Изпод задните гуми захвърча чакъл. Под мен селото тънеше във вечерен мрак, но в последните отблясъци от следобедната светлина видях Карл да стои пред кадилака със скръстени ръце.
Осени ме друга мисъл. Всъщност не друга, а първата.
Само това е: проблем с колата.
Дреболия, която няма нищо общо нито със спирачни маркучи, нито с жила за газ; незначителна повреда, която може лесно да се отстрани. Че вътре, на светло, зад пердетата в кухнята, Шанън чака аз да оправя нещата. А после планът ни ще навлезе в начертания коловоз.
Слязох от колата. Карл дойде до мен, прегърна ме. Притискаше ме силно към себе си и аз усещах цялото му тяло от глава до пети, усещах как трепери, както трепереше, докато го утешавах след посещенията на татко в стаята ни.
Прошепна няколко думи в ухото ми. И аз разбрах.
Разбрах, че нашият план е безвъзвратно разстроен.
69
Седяхме в кадилака. Карл зад волана, аз на пасажерската седалка. Взирах се покрай Козия завой, в планинските била на юг, обрамчени с оранжево и светлосиньо.
— По телефона казах, че имам проблеми с колата, защото чух гласа на Улсен — обясни задавено Карл.
— Разбирам. — Опитах се да размърдам изтръпналия си крак. Не, не беше изтръпнал, беше парализиран, както впрочем и останалата част от мен. — Разкажи ми подробно какво се случи. — Сякаш говореше друг, не аз.
— Ами какво… Става време да тръгваме към строежа, приготвяме се. Шанън се е издокарала, изглежда фантастично, аз гладя ризата си в кухнята. И изведнъж ми сервира, че ѝ било прилошало. Казвам ѝ да изпие един парацетамол. Тя обаче настоява, че трябвало да се качи горе да си полегне. Аз да съм тръгнел сам, а по-късно, ако се почувствала по-добре, щяла да дойде със субаруто. Идва ми като гръм от ясно небе. Казвам ѝ да се мобилизира, защото това е важно. Тя обаче отказва. Здравето било на първо място и така нататък. Направо побеснявам от яд. Сто на сто ми се прави на интересна, защото на нея никога не ѝ става чак толкова лошо, че да не може да стои права някакви си два часа. Пък и това все пак е нашият звезден миг — и нейният, и моят. За миг си изпускам нервите и изтърсвам…
— Изтърсваш — повторих и усетих как парализа обхваща и езика ми.
— Да, изтърсвам, че ѝ е лошо сигурно заради копелето в корема ѝ.
— Копеле — повторих. В колата цареше страшен студ. Адски студ.
— И тя повтори думата въпросително, все едно не схваща за какво иде реч. Казвам ѝ, че знам за нея и американския актьор. Денис Куори. Тя повтаря името му. Кипва ми само като я слушам как го произнася. Денис Куори. И после, представи си, избухва в смях. В смях! А аз стоя с ютията в ръка и изведнъж просто превъртам.
— Превърташ — изрекох беззвучно.
— Удрям.
— Удряш. — Бях се превърнал в проклета ехо-камера.
— Ютията я цапардосва отстрани по главата и Шанън полита назад, блъсва се в кюнеца, той се счупва и се разхвърчават сажди.
Мълчах.
— Надвесвам се над нея, държа нажежената ютия на сантиметри от лицето ѝ и ѝ казвам, че ако не си признае, ще я направя по-гладка от ризата ми. А тя само продължава да се смее. Лежи и се залива от смях, кръвта от носа ѝ се стича в устата и зъбите ѝ почервеняват. Прилича на проклета вещица и вече изобщо не е толкова хубава, схващаш ли? И си признава. Не само онова, за което я питах, а всичко. Сякаш ме намушква с нож. Признава най-лошото.
Опитах се да преглътна, но в устата ми не е останала капчица слюнка.
— И кое е най-лошото?
— Ти как мислиш, Рой?
— Не знам.
— Хотелът. Шанън е подпалила хотела.
— Шанън? Но как…
— На Нова година, когато всички се канехме да тръгваме от дома на Вилумсен към площада, за да гледаме фойерверките, Шанън каза, че била изморена, иска да се прибира и взе колата. Когато чухме пожарната, аз още бях на площада. — Карл затвори очи. — И сега тя, просната до печката, ми разказва как подкарала към хотела, слязла, запалила място, откъдето, знаела, огънят ще се разпространи, и подхвърлила вече избухнала бомбичка, за да изглежда, все едно това е била причината за пожара.